Претърколи се по корем, приближи лицето си до входа и пи вода. Нямаше солен вкус, беше доста студена, с вкус на мъх. Той пи дълго и жадно, за да успокои треската. След това се примъкна заднишком навътре в бърлогата и седна. Беше студено и той затрепери.
Тогава си спомни нещо за бобрите и дупките им. Чудни създания, доста приличаха на хората. Имаха място, където се подслоняваха при лошо време, както и отделно място, където си складираха храната, нещо като кухня или килер, обикновено доста близо до главната бърлога. Спяха в специална ниша, повдигната над влажния под на дупката. Потърси с ръце наоколо и напипа нещо твърдо на около четиринайсет инча от пода. Нишата — покрита с пресни ивици от наскоро обелена елшова кора. Благословени да са малките им тлъсти кожи, помисли си той, изпълзя отгоре и се зарови в парчетата, сякаш бяха рогозка. След малко се стопли. И умът му заработи отново.
Как наричаха бобрите?
Амик.
Постави думата на езика си. Амик, каза той, благодаря ти, че ме приюти. След това се почувства малко глупаво и благодари на Бога, че го е запазил жив.
Но докога?
Този неизбежен ужасен въпрос го връхлетя. В съзнанието му изникваха неясни картини и отново се разтваряха в нищото. Големият мъртъв лос изскочи от калта и се отърси. От водата изплува бобър, два пъти по-голям от бърлогата, в устата си държеше водна лилия. Колтър се смали колкото мравка и попадна в някакъв буен водовъртеж. Завъртя се и отново загуби съзнание.
Когато се събуди, в главата му имаше само една мисъл.
Храна.
Трябваше да намери нещо за ядене.
Спомни си за хранителните складове, които той и Потс бяха изкопали. Бобрите бяха вегетарианци. Тяхната проста храна се състоеше от острица, която не ставаше за ядене, и от горски плодове. Колтър се размърда, тръгна на четири крака и потърси пипнешком изхода, който би го отвел до склада с храна.
Бърлогата беше голяма. Докато лазеше на четири крака, той мислеше за живота на бобрите, за това как изграждаха канали, шлюзове и бентове. Удиви се при мисълта за техните бърлоги, направени от кал и дървесина, със стени, дебели четири фута, глинени тераси, настлани с трепетлика, елша и върба. Складираха храна в изобилие, имаха вода в изобилие, създаваха сигурност, за която човек би могъл да си мечтае. Най-лошият им враг, освен койотите, дивите котки и понякога росомахата, беше човекът. И сега, скрит зад стените на бобровото леговище, Колтър си напомни, че е отнел живота на толкова много от тези добродушни малки животни. Една сутрин, съвсем сам, беше хванал деветдесет и шест бобъра. Сега животът му не струваше повече от техния. Той знаеше какво значи да се чувстваш преследван.
Опипа с ръце наоколо и откри дупка в стената на бърлогата. Може би друг изход. Той се напъха в него. Широките му рамене се провираха с усилие между коничните криволичещи стени от дърво и кал. Накрая се измъкна в съседното помещение. Входът към помещението беше доста голям. Вероятно, предположи той, за да могат вътре да се примъкват големи храни — например, големи клони с много листа.
Може би съм попаднал в килера, помисли си той.
И наистина беше така: помещение за храна. Но звукът от тракането на резци го върна към нова реалност. Някъде съвсем наблизо имаше бобър. Колтър почти усещаше топлината на тялото му и ясно чуваше тракането на острите му зъби. Той знаеше, че бобрите не се бият помежду си. Много рядко нападаха и враговете си — бяха твърде умни за това. Но понякога ги беше виждал да се изгърбват, а тогава ставаха свирепи. Зъбите, които прегризват дърво, можеха да преминат през плътта като през масло.
Бобърът изсъска предупредително и се отдръпна. Колтър закри лицето си. Без да може да вижда, той беше напълно уязвим. Бобърът затрака със зъби.
Тогава Колтър разбра, че е запушил единствения изход на животното. Бавно се отмести встрани. Веднага се чу тупане на ципести крака и бобърът се измъкна към голямата бърлога. Колтър се отмести още по-встрани и удари главата си в някакви клони. Той опипа наоколо с ръце и се усмихна. Улучи! Кухнята беше негова. И беше пълна: голяма купчина боброва храна: острица, ягоди, коприва, гъби, кравешки пащърнак, папур, цветове, луковици от перуника.
Колтър въздъхна със задоволство и затърси нещо вкусно сред купчината. Ягодите бяха пресни и той започна лакомо да яде от тях. По бузата му се стичаше сок и раната от нож го засмъдя. Когато ги изяде, потърси пащърнака и гъбите. За разлика от сладките ягоди, те бяха сухи и горчиви. Странният аромат на гъбите, напомнящ за месо, го наведе на мисълта колко обичаше да събира големите червени и златни припънки. В гората беше виждал и много отровни гъби, но той, както и бобрите, познаваха разликите. Гъбите, макар и много сухи, бяха добри за ядене. Продължи да тъпче устата си наслуки. Преглъщаше трудно, гърлото му пулсираше от болка. Но стомахът му беше започнал малко да се успокоява. Той откри нещо, което беше почти деликатес — плод от царска папрат, току-що откъснат. Изяде го. Измежду тревите и корените откри малко кресон, също пресен. Докато го хрускаше, установи, че изпитва силна нужда да пие отново. Този път наистина пи до насита, ледената вода успокои ума и душата му, и болката в гърлото.