След като се нахрани, Колтър се почувства уморен. Сит за пръв път от два дни насам, той реши да не се примъква обратно в главната бърлога, а да се настани тук. Въпреки, че в склада за храна нямаше ниша за спане, той намери едно леко повдигнато място, покрито с трепетлика, вероятно там спяха малките бобърчета, когато майките им работеха. Той се покри с меката трепетлика и веднага заспа.
— В началото — казваше Дългата ръка край лагерния огън, докато пламъците подскачаха пред лицето му — народът на бобрите е бил навред по тези места. Но те не са го направили такова, каквото го виждате, защото така им се е искало, а са построили тези водни долини, за да се защитят от прищевките на Койота. Той направил свои бентове от планини. Те направили своите от кал и клони. Но, както знаете, те са подобри строители и спечелили. Бобърът е свещен и не бива да бъде смятан за глупак. Да се изгорят леговищата е лошо и накрая от това ще страдаме ние. Това е всичко, което имам да кажа.
Пламъците подскачаха с шумен пукот върху смърчовите цепеници. Някои кимнаха и казаха „Аи“, и Дългата ръка разбра, че се присъединяват към него. Но най-лудешки танцуваха пламъците в очите на Камък в лицето. За него нямаше друг път. Бяха прекарали целия ден в търсене на някакъв знак и всичко, което откриха, бяха замазаните отпечатъци на ранен лос. Белите вежди пак беше напуснал гората без следа.
— Човекът, когото търсим — каза Камък в лицето, — е само човек. Виждал съм кръвта му, тя е червена като нашата.
— Нека момчето, Братът на ракуна, разкаже какво е видял — каза един от мъжете.
Всички погледи се насочиха към младежа. Той облиза устни и насочи празен поглед към пламъците. Духът на говоренето не беше в него, но той щеше да им разкаже какво е видял. На мястото, където го беше ударил Белите вежди, имаше пурпурна подутина.
Той заговори не като момче, а като мъж.
— Както знаете, аз видях този, когото наричат Белите вежди. Той дойде от небето и се приземи на четири крака. Погледна ме в лицето. Аз не можах да го гледам дълго, затова не си спомням как изглеждаше.
Братът на ракуна гледаше как тихата струйка дим се издига през големия комин на нощта и се изгубва сред огньовете на звездния народ.
— Кръвта му — продължи той — може да е като нашата. Но казват, че дори от голямата мечка на небето капе кръв върху земята по това време на годината и оцветява листата в червено.
— Белите вежди не е нищо повече от човек — извика Камък в лицето. Някои от останалите промърмориха някакво съгласие. Един или двама дори се засмяха, но след това се заоглеждаха през рамо към сенките.
— Времето настъпи — обяви Камък в лицето. Воините станаха и всеки взе факла от огъня.
— Търсете първо в малките бърлоги — каза им Камък в лицето. — И ако някой види Белите вежди, нека извика като бухал, за да разбера.
Само момчето, Братът на ракуна, и старецът, Дългата ръка, останаха край огъня. Другите отнесоха пламъците си в нощта.
Извън бърлогата, където спеше Джон Колтър, звуците на нощта промениха мелодията си. Излая лисица, ясно и студено, някъде много далече. След това жабешкият хор покрай брега секна. Като голямо, диплещо се одеяло, нощните шумове се промениха. Колтър се събуди и се заслуша. Чуваше се шепотът на водата, а също и други звуци, които не можеше да определи. Проточил врат, той слушаше.
Разтри ръцете си и усети засъхналата по тях кал. Опипа лицето, гърдите си. Калта го покриваше като обвивка от мрак.
Добре, няма да ме забележат лесно.
Колтър знаеше, че покривът на бобровата бърлога е по-тънък на върха, където бобрите са оставили дупка, за да влиза свеж въздух, а спареният въздух да излиза. Беше същото, както и дупката за пушека в индианското жилище.