Събра сили, премести се наляво и пи дълго. След това огледа мястото на дневна светлина. Имаше много дребни плодове и растения, чиито корени ставаха за ядене.
Размърда се отново и се погрижи за закуската си. Обра всички корени, които можеше да види наоколо, и ги натъпка в джобовете си. Навярно между Моран и Гранд ще ги среща по-рядко. Отново се примъкна към потока и напълни търбуха си с вода, след което почина няколко минути.
След това се изтегли нагоре от потока и запълзя. Сухата долчинка, в която беше навлязъл, щеше да става все по-дълбока, все по-широка и щеше да прерасне в голямо дере, преди да го изведе до голямата равнина. Някъде напред ще загуби потока, а може би и живота си. Придвижи се малко, направи почивка, пак запълзя. Беше тръгнал с най-доброто темпо, на което беше способен.
Изсъхналото корито извиваше и се издигаше с лек наклон. Камъни драскаха тялото му на десетки места. Вятърът го брулеше, пълнеше очите и устата му с прах. Два гарвана проявиха интерес към него, но решиха, че твърде много се движи и продължиха по пътя си. Преодоляваше възвишения, влачеше се над остри отломки от детритови скали по равните участъци. Денят се затопляше и той почувства първите капки пот по лицето си. Плю и продължи, като на всяко по-високо място гледаше как потокът все повече се смалява. Накрая водата намаля дотолкова, че трябваше да пие още веднъж, и това щеше да е последното му пиене за дълго време.
Докато пиеше последните глътки от шепата си, той отново се сети за този, който го бе изоставил и докарал до тази жалка животинска борба за живот. Ако стомахът му не беше пълен, то поне сърцето му имаше достатъчно горчива храна, която го подкрепяше в това пътуване, даваше му сили да се върне и да уреди сметките си.
Откъсна се от калната депресия и продължи пътя си, като яростта изместваше болките в тялото му. Сантиметър по сантиметър — нагорнище, той репетираше наум думите, които щеше да каже, думите, които трябваше да бъдат точно на място, когато дойде великият ден на разплатата. Повтаряше си ги отново и отново. Всеки път малко ги променяше, виждаше пред себе си стреснатото лице на този, за когото бяха предназначени, всеки път предугаждаше отговорите — нагли възражения. Това сякаш го подкрепяше по пътя му — очакването, господар на волята.
Някакъв особен вид щастие го изпълваше в тези моменти, когато пълзеше през широкото дере и мечтаеше за отмъщение. Дълго се взираше в лицето на момчето, след това изруга и се отърси от видението. На юг… Напредваше бавно, отхапваше парче корен, задрямваше, събуждаше се облян в пот и продължаваше.
Дерето продължи да се разширява, стените му се извисяваха над него. Нямаше нищо за ядене и пиене. Той пропълзя нагоре по един наклон, спусна се по друг. Кракът го болеше през цялото време. Ръцете му вече не бяха изтръпнали, а само малко сковани. Лицето му още пулсираше. Грозните струпеи се пропукваха и кървяха. Ребрата все още го боляха.
Движеше се напред, докато слънцето се издигаше все по-високо. Наближаваше пладне. Умората и изтощението пропъждаха другите, по-незначителни болки. Слънцето започна да се спуска, а той все още се влачеше напред. Жаждата му растеше. В началото се сещаше за нея само от време на време, но когато слънцето се спусна съвсем ниско, тя се беше превърнала в негов постоянен спътник. Когато стигна до едно място, където почвата беше влажна, потърси някакъв извор, но не намери нищо. Опита се да го изкопае с ръце, но не откри нито капка, ни най-малка следа от вода. Накрая, почти обезумял, той допря устни до земята и засмука. След това започна да плюе, надигна се с ругатни. Вкусът му напомняше собствения му живот напоследък — кал, песъчинки между зъбите. И яростта го обзе отново. Сега нагоре. Това горе трябва да е знак за някакъв извор. Жаждата му даваше сили да пълзи. Нагоре, по пръст и камъни, накрая навлезе в някакво кално място, също като първото, в което беше спрял. И все пак то го подтикваше да пълзи нататък. Беше знак за нещо, което го чакаше там, горе.
По пътя си срещна още влажни места, които го докараха до полуда. Слънцето се спускаше на запад, а стените на дерето хвърляха дълги сенки. Облаците вече бяха оцветени в розово, когато видя нещо напред да блести.
Да, това беше езерце. Задъхан, той се повлече нататък. Спокойната вода отразяваше обагреното небе.