Добра се до него и потопи главата си. За кратко изпита блаженство. След това се отдръпна и плю. Толкова горчива! Водата се беше процеждала през алкални наноси и вкусът й опари устата му. Той плю отново, и още веднъж.
Отдръпна се назад и изхлузи ризата през главата си. Това беше сравнително лесно, въпреки че хълбоците го боляха. Панталонът му създаде проблеми, докато го изхлузваше от контузения крак. Откопча го и легна на една страна, при което остри болки пронизаха десния му крак. Когато освободи бедрата си, той се изправи до седнало положение и смъкна панталона до коленете. След това за пръв път от срещата си с мечката погледна дясното си бедро. Беше ужасно подуто. Целият крак беше посинял, виолетов, с тъмночервен оттенък. Почти беше болезнено да го гледа. Посегна и го докосна съвсем внимателно. Нищо. Беше почти вкочанен. Потупа го леко и прехапа устна, за да не извика от внезапно събудилата се болка. Докато чакаше болката да утихне, той опипа мястото на счупването, като се чудеше как ще се оправи, ако, разбира се, доживее да се лекува. Не можеше да прецени дали в цялата тази подута плът костите са разположени накриво. Все пак едва ли прави услуга на природата, като се влачи така. Той поклати глава, смъкна панталона по-надолу, задържа го и бавно измъкна левия си крак.
Спря за малко, за да се съвземе, и избута доколкото можеше десния крачол. Там, около прасеца, започна проблемът с неподвижността на горната част на крака. Най-лесно е, реши накрая той, да легне назад, да подхване крачола с левия крак и да го изхлузи. Веднага си представи, че после ще има проблем с обуването, но прецени, че ще може да го направи и продължи. Бавно, малко по малко…
Преобърна се отново и запълзя бавно. Беше съвсем различно да пълзи с гола кожа върху земята. Не по-лошо, само по-различно. Пясъкът и камъните се отъркваха в него, гол като корем на змия; чувстваше грапавите им ласки.
Влачеше се упорито, устремено, движеше се напред, докато докосна водата. Тогава се примъкна и се потопи в нея. Потрепери за кратко и продължи напред. Водата се изкачваше по хълбоците, по страните му, нагоре по китките и лактите, сякаш бавно се потапяше в някакъв сън. Още по-нататък, докато накрая се потопи целият, с изключение на повдигнатата глава. Да почувстваш как хватката на гравитацията се отпуска, да се понесеш почти в безтегловност, след цял ден пълзене по земята… Преобърна се с лекота по гръб и се загледа в небето. Можеше ли да попива вода през кожата си, или това бяха бабини деветини? Няма значение, реши той. Беше приятно просто да опита.
Небето продължи да се смрачава, преливаше постепенно от мрака над него до плътно черното на стените на дерето. Дойде нощта и обсипа небето със звезди. Над него подухна ветрец. Всичко освен лицето му остана скрито от докосването му. Един висок, рехав перест облак сякаш се нажежи до бяло от съзвездията, които обхващаше. Вятърът зашепна между камъните и след малко той се почувства уютно, удобно неподвижен. Звездите следваха пътя си, като че ли нощта бавно се преобръщаше, обвиваше го, всичко стана замъглено и очите му започнаха да се затварят.
Виждаше Джейми, който седеше до лагерния огън с него и слушаше. Всички проблеми бяха минали. Хю говореше, разказваше за това как е пълзял, за скали и пясък, корени и боровинки, за неочакваната схватка с мечката, за това как нощем е киснал в отровното езерце… Димът се увиваше около лицето на Джейми…
Събуди се призори, изтегнат на брега, където беше изпълзял по някое време през нощта. Слънчевият диск надничаше иззад ръба на стената на дерето отляво и го огряваше косо. Той бавно се измъкна от съня. Изобщо не му се искаше отново да тръгва на обреченото пътешествие, което беше предприел, нито сантиметър повече. По-добре да остане тук до края, потопен във водата и в дрямката.
Слънцето се издигна по-високо и той още веднъж влезе в езерцето, за да се накисне. Накрая изпълзя и започна дългата церемония по навличането на дрехите, изсъхнали, след като предната нощ се бяха изпрали. Когато беше готов, прокара ръка през брадата, през косата си, обърна се по корем и се отдалечи от езерцето. Отново се отправи нагоре. Не чуваше никакви други звуци, освен своите собствени и ехото им, отразено от каменните стени.
Той пълзеше, но вече не с вчерашната енергия, въпреки че все още усещаше жаждата. Сега пътят му се виеше постоянно нагоре. От време на време трябваше да се хваща за изпъкналости, за да се издърпва по-нависоко. Беше решил този ден да се щади. Нямаше да се натоварва до пълно изтощение, да се превръща в запъхтян труп. Почиваше и продължаваше, когато дъхът и силите му се възвръщаха. Днес щеше да се движи с по-умерени усилия, да почива по-често, независимо от това, дали изпитва нужда да спре.