И той пълзеше и почиваше, пълзеше и почиваше, пестеше силите си. По пладне обядва с шепа корени, след което се унесе в лек сън. Когато се събуди, запълзя отново, а слънцето бавно се движеше по небето над него. Когато жаждата му се разгоря като пожар, той намери някакво малко гладко камъче и го засмука, като продължаваше да пълзи.
Стените на дерето от двете му страни постепенно се снишаваха. Над тях все по-често се появяваха пълзящи лози и храсти. Около него тук-там се мяркаха малки дървета. Земята се нашари с трева.
В далечината напред сред лозите се показаха тъмни петна, а дърветата растяха все по-нагъсто. Първоначално той сметна безразборните тъмни петна за сенки сред листака, но когато спря да си почине, погледът му отново попадна на тях и изведнъж сякаш светът се преобърна.
Грозде! Гърлото му се сви и в устата му се появи влага. Виолетово, сочно… Той се обърна и се помъкна към свежите лози. Мисли за видения на умиращи изникнаха в съзнанието му — миражи, сънища, желания. Той пълзеше. Гроздовете не се люлееха, очертаваха се все по-ярко. Продължи да се влачи натам, както се беше влачил към езерцето, но по-бързо, напрегнат до краен предел. Отпусна се само веднъж. Грозде. Да. Това беше охолство. Няма да си тръгне, зарече се той, преди да сдъвче и погълне и последното зърно, до което можеше да се добере, преди свежите му сокове да са потекли в тялото му.
Сега бяха пред него. Той протегна ръка. Забеляза, че трепери. Но те не изчезнаха, когато подхвана леко един грозд и го откъсна от лозата. И той ядеше, тъпчеше в устата си, задържаше сладкия вкус, преглъщаше. Стомахът му се възпротиви само за миг със силен остър спазъм, като стреснат от сън. Но това премина веднага. Преглъщаше отново и отново и пак посегна за нов грозд.
Вторият грозд също беше бързо изяден, и третият, и четвъртият. Той не забави темпото, с което ги откъсваше и ядеше, докато не откъсна всички, до които можеше да достигне. След това допълзя до друго място и отново започна. Когато и там свърши, пак се премести и тогава нещо в растящите наоколо дървета привлече вниманието му.
От тях висяха малки червени плодове. Някои бяха изпопадали по земята. Сливи, забеляза той, тук имаше и сливи. Той продължи да яде грозде. След това… със сливите можеше да продължи и на пълен стомах. Само тези, които можеше да достигне или обрули.
Той обра лозите и се изпълни с чувство за пълнота. И голяма отпадналост. Тогава се изтегна и си почина от усилията. Отпусна глава върху протегнатата си напред ръка и затвори очи.
Събуди се разтреперан, лапите му — ръцете му — се протягаха пред него. Частица от съня, който почти си беше отишъл, се бе завърнала, беше хванал Джейми и стискаше гърлото му. Чертите на младото му лице бяха изкривени, лукавото изражение беше изчезнало, очите бяха широко отворени от страх. По страните и челото му се разстилаше неестествена червенина. Беше направил меча хватка, за да пречупи този врат. И беше изпълнен с дива радост, докато през стиснати зъби изръмжа думите „Крадец! Предател!“. Устните на Джейми се раздвижиха, но той не можа да чуе отговора. Щом отпусна ръце, разбра, че още изпитва тази радост, че ще бъде добре да направи тази хватка, да даде в този финален момент воля на чувствата, които беше потискал от момента, в който се беше събудил до приготвения му от момчето гроб.
Без да иска нито да пропъди, нито да задържи тези мисли, той се надигна и се огледа, внезапно разбрал, че е по-силен, че сега се чувства най-добре от онова пробуждане насам. Сенките се бяха удължили. Погледна обраните лози, изпълнен с признателност за подкрепата, която му бяха дали. Сега насочи вниманието си към няколкото сливови дървета и запълзя натам.
По средата на пътя си се спря и се загледа в земята. Стар, изсъхнал, изронен по ръбовете, там имаше отпечатък от голям крак. Той посегна и леко го проследи с пръст. Мечка. И същите тези лози, още преди неочакваната среща с мечката. Странно, това послание от времето преди смачкването. Да го намери тук. Белег за това, какви са били нещата, или за това, какви тепърва ще бъдат?
Той поклати глава. Какви странни размисли…
Запълзя покрай отпечатъка към дърветата. Всички плодове, които бяха по клоните, бяха извън обсега му, но някои бяха изпопадали по земята. Той ги събра. Ядеше в движение, смучеше, дъвчеше, плюеше костилките. И намери пръчката, на която се беше надявал: един паднал клон вляво от него.