Един мандански бегач веднъж го беше научил как да впери поглед в някакъв отдалечен хребет, да се втренчи в него, докато всичко друго изчезне от взора му. Сливането на златистите багри на листата, големите дървета край разливите на реката сега се превърнаха в компас за Колтър. Съзнанието му се сля с огромните дървета и огънят на октомврийските листа остави единствен отпечатък в ума му. Съсредоточен по този начин, той затича с нов прилив на енергия.
Воините забелязаха как Колтър ускори тичането си с нови сили. Като бягаха, с лъскави от пот тела, те видяха как високият бял човек печели преднина. Малко преди това на първия от тях му се струваше, че ще скъсят дистанцията: Колтър изглеждаше уморен, раменете му започваха да се отпускат, да провисват. Но сега забеляза, че у него има повече воля, отколкото предполагаше. Колтър беше обзет от някакъв дух, някаква лудост. Той наистина печелеше преднина.
Най-бързият от тримата разшири крачката си, за да не го загуби. Другите двама, които упорито го следваха по петите, започнаха да изостават.
„Никой не може да тича дълго по този начин“ — каза си индианецът.
Колтър, на петстотин ярда напред, чу тропот на оръжия, хвърлени по земята. Копия, лъкове, дългоцевни пушки, бяха захвърлени, за да облекчат тичащите.
„Добре“ — помисли си той. — „Създавам им трудности.“
Започна да му прилошава от болка, но Колтър беше доволен, че ги беше принудил да изхвърлят оръжията, с които трябваше да го убият.
Някъде на втората миля Колтър усети как нещо потръпва в десния му глезен. Старото счупване напомни за себе си: заседналият куршум — подарък от същите индианци, които днес искаха да го хванат. Костта, счупена на две места, не се беше възстановила напълно; тя изпрати внезапно предупреждение на цялата му нервна система: по-полека! Но Колтър изобщо не мислеше за това. Златните багри на листата бяха огън в мозъка му, а тялото — жалка развалина — вече не беше негово. Краката му, покрити със сребрист мъх от кактус, също не бяха негови. Негови бяха само златните кули от листа. Негови и само негови.
Внезапно той се препъна и падна. Претърколи се на дясното си рамо, оттласна се, запази равновесие и се изправи тромаво на крака. Беше загубил спечелената преднина. Неясната фигура на първия индианец бързо се приближаваше. Колтър влезе в предишното си темпо, като сипеше проклятия към куршума, смлял глезена му. Но вече не беше същото. Куцаше, една болезнена неравномерност се разнасяше по цялото му тяло като кръгове по водна повърхност. Новият ход беше накъсан, с по-малки крачки, болният крак го измъчваше.
Зад него мъжете с вълчи очи забелязаха накуцването му — първият точно зад него, другите двама малко отдясно, увеличиха скоростта си. Големият лос беше обречен, те виждаха това, в ушите им зазвуча кървава песен: той беше техен.
Но Колтър все още поддържаше нещо като спринт, макар сега да бягаше с по-внимателни стъпки, стремеше се да щади старата рана, стъпваше с цяло стъпало, леко наклонен напред, както го бяха научили манданите, пореше вятъра с плещите си. Преодоляваше с усилие границите на болката. Накрая отиде до онова самотно място, до другата страна, до светилището, където времето беше спряло и всичко изглеждаше иначе.
Може би не беше усетил удара на светкавицата, която прониза черепа му, кръвта, която изтичаше от носа и се стичаше надолу по лицето му, по гърдите. Внезапният тътен в ушите сега беше по-лош от агонията в сърцето му, върху гръдния му кош сякаш беше поставена наковалня.
Кръвта се лееше, Колтър оставяше след себе си следи от червена слюнка по вятъра. Чернокраките видяха това, учудиха се и се хвърлиха в преследването. Скоро, скоро, казваха краката им. Колтър усети соления вкус на собствената си кръв и може би това му вдъхна смелост, а може би не, защото сега той навлизаше дълбоко в пространството, където съзнанието няма господар. Нямаше ги златните корони на дърветата, нямаше го слънцето — голите зимни клони се разпериха над него като замръзнали скелети, обграждаха го. И въпреки че крачките му се смаляваха под изстискващото есенно слънце, той танцуваше със зимните дървета танца на скелетите, издигна се нагоре над преследвачите си, грачещ гарван със сребристочерни криле.
Представи си, че лети. Краката му, безжизнени, които напразно се движеха под него, бяха великата Мисури, не забелязваха човека, който се носеше над тях. След това той беше с Кларк и Друилар, издърпваха огромна риба от реката. Достатъчно голяма, за да погълне дете. Чудовището беше дълго повече от шест фута, с мустаци като каруцарски камшици. Сега Колтър плуваше в дълбокия бистър поток на собственото си съзнание, буден, но някак нежив. Можеше да почувства Мисури и рибата, които се носеха под него. След това чу оживената глъчка от смеха на дяволските мандански деца. Малките червенокожи копелета, които живееха в един мравуняк извън селото. Беше ги виждал, след като чу зимните истории край огъня за това, какво биха направили на човек, и той знаеше, че му готвят същата участ. Те се кикотеха във въздуха, боцкаха го с малките остри животински зъби или удряха задната част на главата му с бойните си тояги.