След известно време движенията му станаха хипнотични в своята равномерност. Когато се изпречеше някакво препятствие, усещаше проблясъци на бдителност, които сякаш го издърпваха от някакъв сън. През една от почивките той задряма и сънува, че пълзи. В известен смисъл беше същото. Важното беше да продължава.
По-късно луната изгря и обля прерията в сиянието си. Сребърните лъчи докоснаха тревата и ниските храсти. Контурите на хълма се очертаха с най-малки подробности. Той коригира леко курса си. Сега сенките му бяха спътници. Неговата собствена сянка се протягаше малко пред него като тъмен дух, който го теглеше напред. Беше му забавно да си мисли, че не може да умре, преди да е покрил това място, което винаги беше пред него.
Той следваше сянката си, унасяше се в сънища и се плъзгаше обратно в реалността. Понякога му се струваше, че минава през ливада на дневна светлина. Навсякъде около него имаше цветя. Дори можеше да долови мириса им, понесен от лекия пролетен вятър. Беше почти като у дома си, сякаш отново бе дете, пълзеше сред тях, играеше на лов на елени, или на война.
Сянката му се премести и луната се изтърколи по небето. Лицето на хълма се промени. Той пълзеше, от време на време почиваше. Стръковете трева гъделичкаха лицето му. Воят на койота сякаш идваше от друг свят. Веднъж от тревата до него изскочи подплашен заек и насочи вниманието му, което се беше разпростряло надалеч, отново върху собственото му тяло. Луната беше точно над него. Всички сенки се скриха. След това тя увисна отдясно като фенер, окачен на някакъв невидим фургон. Сега цялото му съзнание беше луна, дори когато почиваше. После луната се приближи и отново промени формата на неподвижната грамада; сега тя се превърна в пън на огромно дърво, сякаш той беше стволът, който търсеше пъна, за да се слеят отново и да се извисят. Докато пълзеше, изпита копнеж за цялост, за единение с натрошения крак, който се влачеше безпомощен. В други моменти като че ли счупеният крак го преследваше; злобно създание, което го беше хванало и го теглеше назад. Тогава той му се караше, казваше му да го пусне и да го остави да си гледа работата, ругаеше го. Луната продължи да се спуска на запад. Усети как сянката му се плъзна наляво. Но хълмът беше напред. Той гледаше към него, зовеше го, чувстваше се така, както може би се чувстваше кракът му — теглеше, стремеше се да се съедини с по-голямата част от себе си. Извини се на крака си. Извика отново към хълма. Две птици изпърхаха във въздуха и той рухна на земята, тежко задъхан. „Върни се…“ — каза той. Отново дойде на себе си. Изпита жажда. Облиза тревата наоколо с надеждата да поеме капчиците роса, след което отново запълзя. Бавно. Спираше се да оближе тревата след всяко придърпване. След известно време се почувства като някакъв гигантски еднокрак охлюв, който оставя утъпкана следа след себе си. Постепенно влажният вкус на тревните стръкове освежи сухото му гърло. Луната докосна хоризонта, разряза се на две и постепенно изчезна.
По-късно на изток небето просветля. Звездите лека-полека угаснаха. Омразата. Усещаше как тя затопля вътрешностите му. Все още се придвижваше напред, въпреки че беше решил да спре на зазоряване. Тази купчина камъни беше Джейми и той щеше да я достигне. Влачеше се напред, захапал долната си устна, докато усети вкуса на кръв.
VII
Колтър
Край огъня грабна едно одеяло от мека купешка вълна. Завъртя се и се втурна през папратта, докато двамата го гледаха зяпнали. Той пробяга няколко метра в бъркотията, хвърли се на земята и зарови глава в пръстта. Имаше гъста коса, калта и смолата бяха спасили скалпа му. Подсмихна се при представата за ефекта — влажни сини кичури по пиратско теме. Момчето и старецът щяха дълго да помнят тази гледка. Овлажни главата си в мократа кал, която беше като руно на пипане. Болезнената чувствителност на челото му го наведе на мисълта, че не е преценил добре — в лудостта на момента не беше усетил изгарянето. Сега опипваше леко челото си и потрепваше всеки път, когато докосваше подутината.
Прибави и това към сметката, измърмори и тръгна през гъстата растителност, като си мислеше: все пак ми прави чест, че съм жив.
Можеше да направи само едно нещо: да се измъкне от разлива на Форкс.
И само един начин за това: да се катери.
Познаваше местността като дланта си. Всички познати пътеки вървяха на югоизток. Извън блатото имаше едно място без дървета, обрасло с трева хълмче, където си беше правил бивак с Потс и бяха яли боброви опашки, сочни тлъсти боброви опашки, печени на огън. При тази мисъл устата му се напълни със слюнка. По-назад, нагоре по хълма бяха пещерите, които кроу наричаха Синьото мънисто и които той и Потс бяха нарекли Каменоломната. В тези пещери индианците издълбаваха необикновените си каменни лули от тъмносините камъни, които се намираха там.