Тези мисли минаваха през главата на Колтър, докато стигна до могила, огряна от звездна светлина. Дробовете му изгаряха от дългото тичане по нагорнището. Зад него се чуваха гласовете на преследвачите му. Между величествените стволове на боровете се виждаха осветени от факлите бягащи фигури, които го преследваха.
Беше понесъл навитото одеяло около врата си. Сега го свали, изряза две дупки, провря ръцете си през тях и го наметна. Студеният въздух хапеше, въпреки че тялото му беше изпотено. За пръв път, откакто вождът му беше дал знак и той беше побягнал, за да спаси живота си, сърцето на Колтър неистово пожела всичко това да свърши: да лежи неподвижен, да не мърда. Болката в прасците беше непоносима. Сухожилията го боляха, сякаш бяха одрана плът. Раните от изгаряне, контузиите и натъртванията си казваха думата, а трънчетата от кактус, които не беше успял да извади, пулсираха и напомняха за окаяното му състояние. Усещаше болки по цялото тяло. Събудена от претоварването, старата рана на крака го болеше и той накуцваше в унес.
Още веднъж си зададе въпроса: какви са ми шансовете?
Но ако сега се предаде, знаеше какво ще направят. Първо, ще устроят пиршество в негова чест, ще му окажат почести, както подобава, след това ще го завържат на дърво с обелена кора, ще разпорят корема и ще развият червата му, после с танци ще ги омотаят около него — блестяща кървава паяжина; след това ще сготвят парче от собствения му бут и ще му го поднесат върху гореща дъска. Беше чувал ужасяващи истории. Някои бяха измислени, но други — истина. Веднъж беше наблюдавал как разчленяват човек. Отрязаха му крайниците един по един, докато той стана просто един привързан към дървото торс, все още жив. Устата му бълваше кръв. Човекът не спря да крещи, дори когато отрязаха главата му. Главата още крещеше, сякаш не знаеше, че е вече мъртва. Крещеше и потъваше в кърваво забвение.
Не, ако ще се мре, поне да не е чрез отстъпление. Той се втурна, удряше ръце в изпречилите се на пътя му фиданки. Теренът беше стръмен — тези, които го преследваха, трябваше да се катерят.
Скоро широколистните дървета оредяха. Вместо тях вече се срещаха борове, поникнали в подножието на широко възвишение. Плътната зелена маса остана назад, а напред се простираше сиво-синя скала, обляна от трептящата светлина на звездите.
Колтър се отправи към скалите, високата каменна грамада, която кроу наричаха планината Сърце. Някъде на юг, отвъд гората, гъсталаците и прерията и отвъд мястото, където земята се превръща в мръсна разпенена вода, беше фортът… Той тичаше, почти пълзеше нагоре, не можеше да си спомни името…
… Форт Мануел Лиза, последният „цивилизован“ пост, от който беше тръгнал преди две години. Беше тръгнал, все още неопитен и нетърпелив, да опита късмета си в търговията с кожи. Да напълни кесията си, като краде кожата от гърба на бобъра и я продава на дебелите търговци в Сейнт Луис, които щяха да я препродадат в Англия, за да могат изисканите англичани да се разхождат по Ходинг Лейн по най-новата мода: шапка и яка от боброва кожа.
Той плю при тази мисъл. Алчност, чиста алчност го беше накарала да се захване с това. А сега щеше да види бая зор да се измъкне.
Залинелите борове бяха единственото, което го насочваше по пътя, ако това беше път — по-скоро разрушени сипеи и скалисти проходи, натрошени парчета от сипея, които се разпадаха при допир като китайски чипс. Бос, той преви гръб, захвана се здраво за стърчащите от земята корени и започна да си проправя път нагоре, като използваше краката си за опора. Катереше се по непроходими места. Накрая стигна до плътна каменна грамада, която се извисяваше пред него.
Няма да мисля за падане, измънка той.
Само за пълзене.
Отдолу, измежду дърветата, блясъкът на катранените факли раздираше мрака.
Те идат… Нищо ли не може да ги спре?
Камък в лицето извика към хората си да спрат да рият земята.
— Ще почиваме тук. Не продължавайте.
— Ще спечели време — каза задъхано Братът на ракуна. — Белите вежди ще се изкачи до Бобровата луна. Тя ще го вземе в ръцете си и ще ни се смее…