Неколцина от мъжете, уморени от преследването, мечтаещи да се сгушат в типитата си, се засмяха. Останалите изкривиха лица в гримаса и не казаха нищо.
— Да, там е Бобровата луна — съгласи се Камък в лицето — и може би тя покровителства Сийкеда. Но ето че идва някой, когото не е смятал да посрещне толкова скоро — Старецът Сняг. Той идва. Не усещате ли леките стъпки на мокасините му по дърветата?
През това време Дългата ръка беше докуцукал до мястото, където стояха, под свода от борови клони, по дългия склон на сипея.
Задъхваше се, дългите му бели коси се спускаха по раменете. На светлината на катранената факла самият той приличаше на Стареца Сняг. Воините забелязаха това.
— Отдъхни си, чичо — каза Камък в лицето, — почини си спокойно. Утре ще решим дали ще се катериш по-нататък, или ще останеш…
— Няма да продължа — изхриптя старецът. — Стигнах прекалено далече. Право казваш. Време е да си почина, време е Старецът Сняг да ни остави да почиваме — у дома, където ни е мястото. Усещам го как опъва своя дълъг, тих лък във въздуха. Скоро всички ще почувстваме стрелите му.
Те кимнаха: внезапното му, неочаквано приближаване се усещаше като осезаемо присъствие. Влажният, пронизващ студ обхвана мрачната група, хапеше пръстите им, уморени от безсмисленото преследване. Факлите бяха хвърлени на земята в кръг. Над тях бяха натрупани сухи дърва. И те се приближиха до пламъците на огъня под голото било на планината Сърце и почувстваха обтягането на студения лък от север.
За Джон Колтър светът се беше свил до едно-единствено парче скала, до това да го хване, до треперенето на ръката му, когато го сграбчи и се протегне за следващото. Не беше катерач, но вече бе го правил по тези каменни грамади откъм страната на Сънлит Бесин, пълзеше нагоре, хватка след хватка, животът му се беше вкопчил в дъха.
Под мигащите звезди на млечната светлина на забулената луна, за която знаеше, че предвещава ранен сняг, той можеше да вижда. Ниско долу гласовете се усилиха и отново се разнесе умопомрачителният мирис на месо. Той се отдръпна, доволен от одеялото, което го предпазваше от жестокия нощен студ.
Имаше шанс, само някакъв малък шанс снегът да се забави до зазоряване. Тогава, макар да знаеше, че не би било възможно да стигне до върха, можеше да намери някаква пролука, място, където би могъл да се подслони за известно време и да изчака да отмине бурята, когато дойде. Това беше нож с две остриета: ще създаде трудности и на преследвания, и на преследвачите. Но ако ускори ход и се изкачи по-високо, може би утринният скреж щеше да ги обърка — или при следобедната гонитба щяха окончателно да се откажат.
Както и да е, задачата беше пред него.
Скала.
Цели купища ерозирал камънак. Веднъж ръката му се беше протегнала твърде рязко и отчупи парче напукана скала. Друг път, когато се изтегляше нагоре с агонизиращо усилие, подплаши малък бял бухал, който беше кацнал над главата му. Докато пълзеше нагоре, той чу тихия уплашен плясък на криле. Веднъж нещо падна отгоре, като подскачаше и прелиташе във въздуха — напомни му, че скалата е жива и се движи в тъмното, докато сънува каменните си сънища.
След няколко часа бавно катерене той вклини коленете си в една цепнатина, обгърна с ръце някаква нищожна каменна изпъкналост и се отпусна в положение, в което можеше да си почине. След малко дишането му се успокои. Сърцето му заби в ушите. Останалата част от него, нещастна измъчена плът, висеше като сланина на стоманена кука.
Но Колтър постоянно си напомняше: още съм жив. И висеше, като дишаше дълбоко. Някъде отгоре се усещаха едва доловими капчици във въздуха. Дъжд? Не, може би поток, някакъв малък водопад, който изтичаше от високите части на планината. Устните му бяха сухи, напукани. Докато преглъщаше, адамовата му ябълка се надигаше в гърлото и задавяше накъсаното му дишане. Беше плувнал в пот и замръзнал до кости. И болен, знаеше, че е болен. Но нямаше какво друго да прави, освен да се катери.
Да се катери.
Този ужасен момент продължи дълго през мрачната студена нощ. Докато трескавата плът пълзеше бавно нагоре, по небето запрехвърчаха снежинките, предсказани от чернокраките. Най-напред само няколко се зареяха във въздуха. След това десетки, а сетне хиляди. Нощното небе се покри с облаци. Почти нищо не се виждаше. Колтър бе принуден да се притисне плътно до скалата, опрял буза в камъка.
И все пак точно това искаше той, на това се беше надявал. Те не биха могли да го преследват в буря, а тя се задаваше. Малко преди зазоряване пръстите на краката му бяха вкопчени в скалата. Ноктите му се впиваха в малките цепнатини между плоските грамади, които се изправяха в един свят в бяло, където нямаше граница между планината и нощта. Долу, ниско долу, го гледаха, а снежинките се въртяха и падаха, напомняха му за гравитацията. Белият свят го беше погълнал.