Скалата го хвърляше в унес. Прелъстително го караше да прави бързи, необмислени движения. Той стигна до края на своето катерене. Внезапно нямаше повече за какво да се хване. Всичко, което го прилепваше към скалата, изглежда, беше само лудото му сърце. Ноктите му бяха съвсем изпочупени и ръцете му отказваха да се хващат. Студът го пронизваше до костите и проникваше в душата му.
Изглежда, беше достигнал някакъв край, мястото, откъдето няма връщане назад. Нямаше никакъв ръб, където упоритите му, неотстъпчиви ръце да намерят опора. Снегът го заслепяваше, а скалата го нараняваше. Той увисна безмълвен — не знаеше на какво…
Може би просто собственият му натиск над себе си… Дали не се бе превърнал в камък… дали ледът не беше врязал кожата му в скалата? Изглежда, да. Сега не се движеше, нито се опитваше да се движи. Светът се въртеше в кръг с бръмченето на бяла нощна пеперуда, а той, заедно с него, се въртеше в пространството.
Дойде на себе си, като дращеше и се опитваше да се хване. Беше заспал. Плъзгаше се надолу. Като кал той се изхлузваше, смъкваше се надолу по каменната повърхност. Лек тласък надясно — черен ръб, пукнатина. Той се хвърли към нея. Откри я, дясната му ръка риеше бързо, свита в дебел юмрук, който се пъхна в пукнатината и здраво го прикова. След това, изглежда, цялото му тяло се изля като течност в пукнатината. Тя се отвори, когато той се сви и се напъха в нея.
Костите му омекнаха. Ръка, лакът, рамо, глава — постепенно се напъхаха в разширяващата се дупка. Той падна върху някаква издатина. Пролуката в скалата се беше превърнала в убежището, което търсеше. Планината Сърце го прие и приюти. Той беше твърде унесен, за да се усъмни в късмета си. Сви се на кълбо в откраднатото одеяло и заспа.
Зората дойде и от небето се изсипа още сняг. В късното утро спря да вали. С тракащи зъби Колтър се събуди от несигурния хлъзгав сън и се изправи пред дилемата си. Беше паднал през голяма пролука върху малка издатина, в чийто заден край имаше тъмен проход, комин. Той загреба шепа сняг и засмука жадно ръцете си, за да овлажни подутите си устни и език.
Снежната вода беше сладка, но беше трудно да я преглътне. Сякаш имаше натрошено стъкло в гърлото си. Когато се опита да пие, да накара мускулите си да работят, в очите му се появиха сълзи.
Той се измъкна към издатината, като поддържаше центъра на тежестта на тялото си зад себе си. Надолу изглеждаше както и нагоре: навсякъде бяло, пластове от замръзнал, навян от вятъра сняг, който обвиваше канарите.
Той се усмихна с безмълвно, болезнено задоволство. Не биха го преследвали в такъв снежен водовъртеж.
Благодаря ти, Господарю Скала, каза той, като се опитваше да се отърси от треската. Но не можеше да се отърве от нея. Значи, няма повече катерене. Въздъхна и погледна оголените си, натъртени и ожулени кокалчета.
Но дори в това разнебитено състояние можеше да види, че единственият смисъл е зад него. Да излезе навън или нагоре би означавало смърт. Стръмната скала блестеше от лед. Но зад него, изглежда, имаше някакъв отвор.
Той го изследва и наистина зави нагоре към вътрешността на планината Сърце. Значи, сърцето на Сърцето…
Затова ли я бяха нарекли така?
Колтър пълзеше на четири крака, драскаше с ръце в тъмния тунел, който вървеше по спирала все по-нагоре. Голите му крака стъпваха по всевъзможни дреболии, сухи съчки, което означаваше, че някъде горе трябваше да има излаз към върха. Всичко това е било довлечено тук от буря. След малко ъгълът стръмно се изостри, тунелът тръгна право нагоре, комин от просмукана от влага скала.
Като притискаше раменете си в скалата и подпираше краката си на отсрещната стена, той можеше малко по малко да се придвижва нагоре. Светлината от сивото небе се отразяваше от терасата, където беше спал. Блясъкът на снега го следваше нагоре, докато се изкачваше с помощта на раменете и петите си. Но колкото по-високо се изкачваше, толкова по-тъмно ставаше. Вече се срещаха два потока светлина: един ниско долу и един отгоре. Нагоре тунелът беше като цев на пушка, насочена срещу слънцето. Той се бе прицелил към него, притискаше гърба и раменете си и напредваше сантиметър по сантиметър с трудно движение, първо едното рамо, после другото, после единия внимателно опрян крак, след това другия.