Докато напредваше нагоре малко по малко, изпита старото познато чувство на страх. Колтър не обичаше високото. Странно, докато се изкачваше, пространството под него сякаш ставаше по-голямо. Едно е да пълзиш по стръмна скала, която усещаш непосредствено под лицето си, съвсем друго е да се наведеш и да погледнеш в бездънната паст на най-големия си страх. Отворът, слънчевата светлина, разливащото се бяло пространство, през което той смътно можеше да различи върховете на отрупани със сняг дървета, стотиците футове под него. Пулсът в корема му се процеждаше като нежелана пот в слабините му и стягаше кожата около тестисите. Много му се искаше да погледне нагоре, но краката му бяха винаги по-ниско. Когато ги издърпваше нагоре един по един, трябваше да поглежда надолу, за да вдигне тези влудяващи го крайници по-нагоре. Бавно единия, след това другия проклет крак. Звукът на тишината, бавното изкачване нагоре, снежинките, навявани надолу в комина, гъделът от потта в слабините му, опънатата кожа на тестисите му.
Започна като малки водни капчици върху главата му, неравномерно капене, след това неравномерен поток по стените, когато стигна върха на комина. Накрая бученето на топящия се сняг. Беше се подпрял и изтласкал от комина — на един лакът височина, и бялата ослепителна светлина връхлетя очите му. Потокът, който се лееше от горната част на купчина разхвърляни камъни, се разплискваше около него. Слънцето грееше, бурята беше отминала. Джон Колтър беше на върха на планината Сърце, оставаше му само едно последно препятствие.
Пи до насита от малкия басейн, образуван от топящ се сняг. Ледената вода причини болка в задната част на черепа му. Напрегнати спазми пробягаха по мускулите на корема му, отпуснати след катеренето. По лицевите му мускули преминаваха нервни тикове, а прасците трепереха болезнено. Слънцето го печеше, а светът, или това, което се виждаше от него от издатината, на която лежеше, представляваше бял блясък от черен лед.
Погледни бедния си слуга, Сърце, каза Колтър с подути устни. Съсипано тяло, смазан дух, това, което е останало от мене, не става дори за мърша. И все пак — ето ме тук, на върха на света!
Той говореше на планината нежно, както някой би говорил на любимия човек, след като е лежал в обятията му с часове.
Отново пи вода, като потопи лице в басейна, отвори очите си под водата, мигна. След това се опита да стане, отново се свлече по корем и остана проснат, напълно изтощен.
Разбирам, измънка той. Добре, Сърце. Нека бъде по твоему — ще трябва да продължа като твой слуга и да изпълзя от твоето благоволение.
И той започна да пълзи по хлъзгавата скала, не толкова човек, колкото нещо, което драска по повърхността. Пламналите му крайници се оплакваха, говореха му за купища болка. Но мозъкът му беше отпуснат, обезсилен от напрежението и не забелязваше това, което прави. Накрая волята му се налагаше, докато той се влачеше към крайната цел.
На върха на планината Сърце вятърът виеше и проникваше до костите му. Той придърпа одеялото, което се беше превърнало в дрипа. Сухият сняг валеше силно, танцуваше около главата му, дразнеше го. Снежната виелица изглеждаше като вълни от златна вода. Той погледна и през забулената светлина видя тъмна фигура, нещо прегърбено, потайно.
Твърде уморен, за да продължи, сграбчи шепа сняг, който вече не го изгаряше. Опита се да хвърли снежна топка по тъмната фигура. Тя дойде до него.
Дъх на риба. Зъби, подаващи се от черни венци. Подуши го от главата до петите, ухапа го леко, колебливо, за да провери състоянието му. Той не направи нищо, не почувства нищо. Нервните му сензори бяха изключени.
Джон Колтър беше почти в безсъзнание. Но последното нещо, което видя през цепките на затворените си от снега очи, беше лицето на росомаха, студения набръчкан нос, челюстите, гладните очи на животно, пъргави и жестоки.
През съзнанието на животното той го видя да повдига човека на раменете си. Козината му като перушина докосваше бузата му, когато увисна. И тогава то го пое като чудовището, което племената наричат Уандиго, и тръгна срещу вятъра. Единствената следа, която остави, беше само една капка кръв. Той видя себе си и вече не беше той. Беше просто това, което съществото носеше, торба кокали, една безжизненост, месо за зимното скривалище.
„Къде го носиш?“ попита той росомахата.
„Там, където са складирани кожите“, отговори росомахата през зъбите на вятъра. А…