Той знаеше мястото: скривалище, преди две години.
Значи росомахата щеше да го занесе там и да го складира с другите неща, за да бъде изяден, бавно, на малки зимни хапки.
Нека е така, той знаеше, че е мъртъв.
Но той я видя да се превръща в момчето, което го имаше някога, момчето от отряда на Стюарт, което можеше да си напише името и на чието рамо стоеше сойка и кълвеше… С момчето бяха двамата му братовчеди, братята Рей, всички на път, за да посрещнат Мериуедър Луис в Мейсвил, Кентъки… „Имаш чертите на г-н Даниел Буун“, възкликна Луис, развеселен, беше го харесал веднага и той беше нает ей така, още там, и назначен за трийсет и пет месеца и двайсет и шест дни служба за 179 долара и 33 1/3 цента, което отиде за двайсет капана с приспособления и муниции за две години, ножове, барутници и водни бентове… Къде са сега тези неща?… Той ги видя заровени заедно с четири фунта барут, шест фунта олово, брадва, свредел, рендета, пили, ковашки мехове, чукове, клещи, брашно, сушено месо, две буренца свинско, бъчварско шило, малко меча кожа, боброви кожи и рога от дива овца… Скривалището беше сигурно място за складиране на неща. Беше построено като котел или кюп, широко и тумбесто на дъното и тясно на върха, с хлътнал чакълест под, покрит с меки дървесни кори, върху тях сено, а най-отгоре — кожи… Човек би могъл да се пъхне в такова скривалище и да доживее там до края на дните си… След това на преден план излязоха нещата, които човек трябваше да пълзи, за да открие и да оцелее, а калните насипи бяха прекалено хлъзгави за катерене и той се плъзна пак долу, в плискащите се кафяви води на Мисури. Като използваше опашката си за кормило, той изпълзя нагоре, докато не удари бял пясъчник, изваян от дъжда в хиляди чудати парапети и изтъркани скулптури, колони, пиедестали, пирамиди от конични структури с ниши и алкови. Човек трябва да се покатери по всичко това едно по едно и да ги преодолее… В ръцете му въжето от лосова кожа, а под едната мишница минатарийската футболна топка, която беше намерил в бързея, заседнала сред камъните и разпенената вода… И накрая беше стигнал върха през кален чакъл, пясък, елшова клонка и памуков корен и през хилядата и един трупа на бизони, изхвърлени през калния насип, за да умрат там, където минатариите ги бяха подгонили, и сега бедният как-се-казваше трябваше да се влачи през този лабиринт от кости към върха на света…
Росомахата беше чудесен домакин. Беше облечена в дълга космата одежда. Предложи му чай от диви череши. Тя не можеше да чете, но имаше много книги. Една лоена лампа хвърляше златисто сияние в скривалището и върху купчините от книги, които принадлежаха на Мериуедър Луис. Росомахата не можеше да чете, но обстановката с отворените книги й харесваше и ако от време на време лапите й разкъсваха страниците, когато ходеше върху тях, беше й простено.
Лоената лампа се люлееше от нощния вятър, който проникваше в скривалището през отвора, който служеше за отдушник. Медната купичка, пълна със счукани въглища, смесени с пчелен восък, от време на време хвърляше отблясъци по подобното на заек същество, което шеташе наоколо. Отвън се чуваше канонадата на градушката върху пръстения покрив на скривалището, звук, наподобяващ тропот на копита. Веднъж беше видял човек, убит от град — беше ударен точно над окото. Но росомахата, изглежда, не обръщаше внимание на този грохот и му предложи бульон от невестулка и още чай от диви череши. В един рог от бизон беше пъхната пожълтяла от времето бележка. Съобщение от Луис до Кларк, написано върху парче пергамент, в което се съобщаваше размерът на москито по тези места. Когато не бяха заедно, те си пишеха бележки и ги оставяха в овчи рогове по пътя си. Тези москито, казваше Луис на Кларк, са по-големи от зайчета и биха изгълтали човек, камо ли да го изсмучат целия.
Колтър започна да разказва каквото знаеше за двамата благородни джентълмени на росомахата, която обичаше да присвива устна и да се смее на историите и понякога разливаше бъзовото вино върху раирания си нагръдник. Росомахата хареса особено онази история, как Луис преминаваше през върбалака и един изстрел случайно го уцели в задника. Той беше извикал Крузат, който го придружаваше, да излезе от храстите, за да могат двамата да намерят по-добро укритие. И двамата накуцваха. Луис придържаше с ръце наранената си задница, препъна се и падна по не особено благоприличен начин.
Росомахата зави весело и показа ред черни зъби в подобната на пещера уста. След това, когато спираше да се кикоти, тя се потътряше над отворените книги, като разкъсваше страниците им с дългите си, свирепи нокти и наложи подутите жлези на събеседника си с влажни люспи от див лук. Разтри го с отвара от чай, като употреби четка от мъх, толкова нежно, че Колтър си помисли, че това го прави жена, само едно случайно изплъзване на нокът раздра плътта му.