Когато се събуди и можеше да каже името си, бурята беше свършила.
Надигна се и с изненада откри, че зад него е поставена подпора от върба, покрита с боброви кожи, за да се опира на нея. Да, той помнеше това място, скривалището, което бяха направили с Потс. Той носеше риза от еленова кожа и чифт меки кожени панталони. Кожата му миришеше на меча мас, някой го беше разтрил със смес от билки и меча мас. Устата му миришеше на риба.
Смътно си спомняше чая от диви череши, черната отвара, която предизвиква потене като лек против треска. Видя чашката от дървесна кора до лакътя си. Някой се беше погрижил за всичко това — но как?
Беше сравнително затоплен. Нещата в скривалището, всичко, което не беше от метал, беше надъвкано и почти изядено от гризачите. Презрамките от кожа на гърмяща змия, направени от кроу, бяха нагризани и представляваха само нишки, които висяха от един триножник от лято желязо. Процеждаше се димяща светлина. Наоколо, покрай мрачните стени на скривалището, стърчаха зловещи на вид корени. Цялото място беше пронизано от тях.
Очите му зашариха из старото скривалище в търсене на неща, които би могъл да използва отново. За съжаление не беше останало много. В най-тъмния ъгъл видя останките от кръглата, подобна на чаша кожена лодка, която той и Потс бяха направили от гъвкави върбови клонки и навлажнена и изсушена лосова кожа. Това, което беше останало неизядено от гризачите, беше като чифт крила: две парчета, които биха могли да паснат на ръцете на човек, ако човекът беше прилеп.
Джон Колтър, помисли си той. Вслуша се в това име. Неговото име.
Жив. Кой би го повярвал! Потс не би повярвал. Може би Луис. Вероятно Мануел Лиза. Което го наведе на една мисъл, която измести всичко останало: кой, за Бога, го домъкна тук? Кой го е довлякъл през снега, напъхал го е тук и се е грижил за него? Той си припомни с известно отвращение образа на животно, нещо подобно на вълк, което се беше грижило за него в съня му. Абсурдно…
Огледа се. Покривът на скривалището беше точно над главата му. Ако не животно, значи някакъв малък човек. Ако не малък човек, значи момче. Да, точно това е. То дойде при него, обляно в ярка светлина, също като момчето, което той е бил някога: с качулка на росомаха и с наметало от същата кожа на раменете си.
Момче… значи това е било. Картината се сглоби, частичка по частичка, малките солени бисквити на паметта.
Зад мускусното лице на росомахата се криеше момче… и тогава му проблесна — същото момче, с което се беше счепкал край реката, момчето, което той беше надвил, по някакъв начин го беше спасило! Може би никога нямаше да разбере как разнебитеното му тяло е било намерено на тази височина, брулено от ветровете на върха на планината Сърце, но той беше толкова сигурен, че това момче му е спасило живота, колкото беше сигурен, че изобщо е оцелял.
VIII
Глас
Хю се събуди от някакво сияние, което още висеше във въздуха. Не можеше да каже със сигурност кога се е проснал и заспал. Нощното му пътешествие беше една бъркотия от сънища наяве, движение и объркани емоции. Слънцето се бе спуснало ниско на запад и обагряше краищата на ниските облаци в червено и розово. Хю разтри очи и докосна струпеите, обърна глава и потърси възвишението. Сега то беше наполовина червеникаво, сякаш някакъв кръвоизлив беше бликнал по западната му част.
Той направи едно колебливо движение напред и гърлото му се сви. Сухо. Повече от сухо. Пресъхнало. Опита се да събере слюнка, за да го овлажни, да облекчи дразнението, което го стържеше като едър пясък. Но не потече нищо. Откъсна снопче трева и я натъпка в устата си, дъвчеше, дъвчеше. Нищо. Беше сухо, също като него. Изплю тревата, обърна се към възвишението и отново се придвижи.
Кракът му се влачеше зад него като вечност. Слънцето се скри. Той започна да почива толкова често, че си определи брой движения, които да извърши, преди да спре да почива.
Главата му започна да пулсира. По-късно лаят на койота отекна болезнено в слепоочията и във веждите му. Налегна го силна отпадналост, отново заспа. Не беше дремал дълго, но когато отвори очи, вече беше съвсем тъмно и пулсирането в главата му беше прераснало в тъпа болка. Устата и гърлото сякаш бяха изгорели.
Отново запълзя нерешително. Волята не вземаше участие в това. Едва по-късно той си помисли, че може би вече е въпрос на навик. Съзнанието не му беше нужно и можеше да бъде оставено да се рее свободно, където си поиска, докато парчето месо, което му служеше за дом, трепваше, стягаше се, отпускаше се, движеше се така, както месото се е движело по земята от векове.