… Вървеше край един хладен поток в сянката на плодни дървета. Коленичи, потопи ръка и я поднесе към устните си. Почувства как водата се разплисква около бузите му. По земята лежаха червени ябълки. Ръката му посегна към една. Вдигна я и я захапа…
Тревата… Той пълзеше през тревата към хълма. Видението отлетя, жаждата остана неутолена. Не беше само гърлото, а и стомахът и цялото тяло плачеха за вода. Ближеше тревата, но по нея още не беше кондензирала влага. Знаеше, че така може да пререже езика си, но бе достатъчно вкочанен, за да му обръща внимание.
Миризмата и видението на ябълковите дървета дълго останаха с него, а споменът за водата върху лицето му беше по-ярък от всичко. Той се връщаше към него отново и отново. Почти усещаше вкуса на тази мисъл.
Малко по-късно бръкна в джоба си, където бе останало малко от корените. Дъвченето беше сухо, преглъщането му струваше големи усилия, които предизвикаха остри болки в гърлото му. И все пак чувстваше, че все някаква влага трябва да е останала, все нещо е поел.
… И хълмът — понякога далече напред, понякога съвсем наблизо, доби синкав оттенък, като че ли по склоновете му течеше вода като фонтан, за да залее местността. Колко време беше нужно, за да го застигне водата? Той се понесе на вълните на това чувство, макар да знаеше, че е лъжливо, най-малкото за да се разсее, заради мечтата за облекчение, която идваше с него.
Омразата, също както и придвижването му, вече не беше съзнателна. Тя пълзеше заедно с него, сякаш имаше собствена воля. Изпълваше всичко, което той правеше, виждаше, мислеше, сънуваше, превърна се в негово естествено обкръжение. Може би точно това бе движението, това, което протягаше ръцете му напред, отново и отново, към променящата се, но все така неизменна каменна грамада. Звездите бяха изчезнали зад струпаните облаци, но въпреки тъмнината тя някак си насочваше ръцете му в правилната посока, проправяше пътя пред него, черна пътека в мрака.
Тя надделя над жаждата. Надделя над мисълта, че може би скоро ще умре. Насочваше енергията на живота му и щеше да го прави, докато тази енергия се изтощи съвсем.
И той пълзеше. Тя го топлеше и го подхранваше, въпреки че го изяждаше и изгаряше. Наяве или насън, когато сънуваше, че ловува, върви по неясните следи на плячката си с оръжие в ръка. Това, което той трябваше да открие и убие, беше оставило следа. Той трябваше само да я открие и проследи. Някъде напред ще се натъкне на нея, независимо накъде е тръгнала. Ще я преследва докато има сили. И животът й ще падне в ръцете му. Той ще й го отнеме. Защото беше ловецът. Усети дъха си, вонящ и сладникав. Като на мечка, дойде му на ум.
… В овощната градина ябълките бяха изпопадали по земята. Ручеят ромолеше наблизо. Той се примъкна към него. Наведе глава да пие и се вгледа в отражението си — грапаво, набраздено чело, навсякъде косми, тъмни бляскави очи. Мечка или човек? Едно и също. Той повдигна глава, за да измие този образ…
… И пълзеше, все още пълзеше към тъмното възвишение. Вятърът въздишаше край него. Жаждата отново го беше налегнала. Поредица от спазми го накара да се превие и да се хване за стомаха. Когато спазмите отминаха, той масажира известно време ранения си крак, опипа ръцете за забити трески, засмука бузите си отвътре с надеждата, че ще пуснат влага.
Вятърът утихна. Неподвижността на въздуха изглеждаше почти нереална. Вятърът го беше придружавал толкова дълго, че досега не го бе забелязал. Той се зачуди колко време му трябва, за да умре, ако просто легне и чака. Един ден? Два дни? Въпрос на часове? Докато мислеше за това, съзнанието му отново отлетя. Той задряма. От време на време тялото му потрепваше.
Събуди се след няколко минути, без да осъзнава, че е бил в несвяст, кашляше и поемаше дълбоко дъх. Сякаш беше на дъното на морето. Налягането в дробовете му внезапно се повиши. Зачуди се дали това е отговорът на въпроса му. Сега ли бе моментът? Това ли бяха последните глътки въздух?
Но все още вдишваше и издишваше. Вече не изпитваше болка, но като че ли имаше някаква промяна в самия въздух, която го караше да вдишва. Недоумението му премина бързо, когато жаждата отново се надигна. В гърлото му гореше огън, спускаше се надолу до стомаха, който все още бе болезнено чувствителен. Усещанията се разпространиха до крайниците му. Може би все пак е по-лесно да лежи и да чака.