И все пак имаше някакъв избор, дори при ясната мисъл за края. Ако въпросът беше дали да чака да умре, или да продължи, неговата природа му даваше тласък. Той трябва да пълзи, трябва да продължи със силата, която му е останала, трябва да се движи, докато животът го напусне.
Той се напрегна, натисна със здравия крак и отново се придърпа напред. Усилието беше много по-голямо, отколкото преди, но той стискаше зъби и продължаваше. Още няколко пъти и ритъмът му се възвърна.
Не бе изминал голямо разстояние, когато чу някакъв далечен тътен. Най-напред си помисли, че това е кръвта, която избива в ушите му. Но тътенът се усили, превърна се в ясно доловимо бучене, което явно беше извън него. След това блесна светлина и небето се пропука. Нещо изплющя като камшик. Появи се някакъв съскащ звук и вятърът задуха отново. Той спря.
След миг върху него се изсипа плътна стена от вода, придружена от силен вятър, който го притискаше към земята. Светкавицата блесна отново и гръмотевицата отекна около него. Той веднага подгизна от пороя. Бореше се срещу вятъра и контузения си крак, за да се обърне по гръб. Езикът бавно опипваше пространството около устните и търсеше стичащите се по лицето му капки.
Накрая успя да се обърне и се просна, обърнал широко отворена уста към небето. Дъждът го шибаше безмилостно. Множество удари се сипеха по него. Но капките падаха в устата му и беше все едно, беше му безразлично, че го бъхтеше здраво, щом гърлото му се овлажняваше. Той запуши устата си при първата глътка и продължи. Изхлузи накиснатата риза, вдигна я и започна да я изстисква над устата си, преглъщаше, забравил за студените удари, които се сипеха върху корема му. Отпусна ризата, разстла я, но почти веднага я вдигна и отново я изстиска.
Стомахът му се сви, отпусна се, затрепери и отново се отпусна. Пожарът в гърлото беше потушен. Сухотата изчезна. Той продължи да гълта. Вдигаше ризата и я изстискваше отново и отново. Водата течеше през косата, през брадата, омекотяваше кожата му и сякаш се просмукваше през нея.
Светкавицата блесна още веднъж и гръмотевицата изтрещя. Пороят се усили. Хю трепереше и пиеше жадно. Това, което го връхлиташе, беше живот и той го поемаше в себе си, продължи дори след насищането. След това за първи път се запита кога ще спре дъждът.
Водата продължаваше да го шиба, вятърът го блъскаше. Земята около него и под него се разкаля. Водата беше проникнала до всеки сантиметър от кожата му. Той затвори очи и зачака. Блясъкът на светкавиците проникваше през клепачите. Водата се стичаше в носа му, което го караше да се обръща настрани и да я издухва. Той покри лицето си с ръка.
Докато лежеше, той си представи как земята става толкова мека, че потъва в пръстта, дълбоко в този подземен свят, който беше обитавал дълго — колко отдавна? Сега изглеждаше сякаш е минало дълго време, откакто беше напуснал изоставения лагер и бе в друг свят, в който се движеше бавно и гледаше света от височината на заека и прерийното куче. Тук, долу, знаците бяха по-ясни, но също така беше и по-уязвим.
Водата все така се изливаше върху него. Той започна да си представя, че е потопен в поток, планински ручей, който се излива върху него, унесен в своя бяг към морето.
Спомни си океана, как тичаше срещу него, как вълните се разбиваха в него, спъваха го, той падаше, пръхтеше, обърнал лице назад, вълните го поемаха за момент, мъчеше се да стане, което беше по-трудно, отколкото си мислеше — след това момент на паника — и вълните, големите вълни, сякаш го връхлиташе хълм — той си спомняше. Мокър до кости. Смееше се — той се смееше — и вълните. Той си спомняше.
Понякога се губеше във вълните и в спомените. Събуди се с кашляне. Ръката му се беше изплъзнала встрани и носът му отново се бе напълнил с вода.
Изправи се до седнало положение, като кашляше. Водата все още се лееше като из ведро и се стичаше по цялото му тяло. Следващото проблясване и гръмотевиците бяха по-далечни, встрани от посоката към хълма, а вятърът като че ли беше малко утихнал. Дъждът, изглежда, беше отслабнал.
След известно време отново засмука влагата от ризата си. Вече не беше жаден, но искаше всичко, което можеше да има, и пи, докато се поду. След това отново легна и се остави дъждът да го плиска.
Звуците на бурята, вече отслабнали, вече приглушени, продължиха да се отдалечават. Той лежеше и дишаше тежко, като че ли се беше напрягал. Коремът му беше като бъчва, която се повдигаше леко с дишането.