След това изведнъж всичко спря. Той остана за момент да лежи, озадачен от промяната. Тогава разбра, че е свършило, и извика. Свърши. Цялото му тяло беше изтръпнало. Известно време чувстваше като че ли по него все още падаха призрачни капки.
Малко по-късно, с прилепнали към тялото подгизнали дрехи, гален от лек ветрец, той започна да трепери. В главата му се появи картина на самия него, как киха и кашля, носът му тече. Беше време отново да започне да се придвижва: ако не за друго, то поне да се стопли.
Той плесна корема си, цялото му тяло беше придобило някаква течна инерция, като мях, пълен с вода. Когато се опита да запълзи, пръстите му потънаха в пръстта. Въпреки това той се придърпа напред, съпроводен от жвакащи звуци.
И отново поредицата от пълзене и почивки, докато бурята продължи да се отдръпва. Облаците над него се разкъсаха. Сред тях блеснаха звездни реки. След малко студът напусна Хю и той се обля в топлината, породена от усилията му. А по-късно, колко по-късно, не знаеше, облаците се отдръпнаха и той видя, че небето на изток е порозовяло.
Хълмът беше изчезнал, скрит зад трептяща стена от бяло, но тялото му сякаш само̀ знаеше посоката. От влажната прерия се издигаше пара, трептяща и лепкава. Той пълзеше през нейните воали, като оставяше изгряващата светлина вляво от себе си.
Светът ставаше по-ярък, навсякъде около него се виждаха локви. Днес, реши той, днес няма да почива по светло, а ще се движи напред. Прохладата ще компенсира слънчевия пек, а и той може да пие, преди водата да е попила в земята или да се е изпарила.
Пълзеше напред. Видя как небето над него се прояснява. Мъглата бавно се оттегли. Никакви облаци не премрежваха синевата. Земята все още беше подгизнала. Хълмът се появи отново, точно там, където чувстваше, че трябва да бъде. Той пълзеше по подгизналия си път към вече блестящия хълм. Утрото остана хладно, почувства, че е постъпил правилно, като е решил да се движи по това време, вместо да почива и да очаква спускането на мрака.
Опита се да си спомни колко дни бяха минали, откакто бе напуснал лагера, но времето беше някак замъглено. Всичко, което можеше да си спомни, беше самото пълзене през особено труден терен — нагоре по склона на дерето, храсталаци, къпинаци и някои особени места, като езерцето и мястото, където растяха лозите и сливовите дървета. Всичко останало беше размазано в заобикалящия го пейзаж от кал, скали и трева. Времето се измерваше с равномерността на бавните усилия, с изгледа от бавно преминаващия край него терен. Но споменът за гроздето и сливите остана с него, вече не толкова заради сладостта, която утоляваше жаждата, колкото заради сочната маса, съдържаща тази сладост в себе си. Той си спомняше всяко преглъщане, чувството за нещо, което влиза в стомаха му. Жадуваше за нещо различно от вода, нещо, което би могъл да сдъвче, за да получи чувството за храносмилане. Пребърка джобовете си и намери няколко останали парчета корен. Бързо ги пъхна в устата си, сдъвка ги и ги глътна. В началото хрускането беше забележително усещане, но в следващия момент вече ги нямаше.
Не след дълго го връхлетя ужасен глад. Корените само бяха напомнили на тялото колко отдавна не беше ял истински. Той огледа тревата от двете си страни, докато пълзеше, търсеше знаци за нещо, което става за ядене. Спираше до всяка локва по пътя си, за да пие вода и да държи корема си пълен. Жаждата вече я нямаше, но вероятно би могъл да залъже глада с тежестта на водата в стомаха си.
Докато утрото напредваше, той забеляза, че редовните му почивки стават по-дълги и все по-трудно тръгва отново. В някои от тези моменти затваряше очи, задрямваше и се събуждаше, когато главата се удряше в земята. Започна да се страхува да слага глава върху ръката си. Полагаше усилия дори да не затваря очи, когато спре.
За известно време си наложи да пълзи малко по-бавно, като почива съвсем кратко след всяко придърпване, да пести силата си, да изпревари изтощението. В един момент забеляза, че при всяка от тези почивки затваря очи. Веднъж главата му се отпусна в калта. Силната болка в раненото чело веднага го събуди. Опита се да си наложи да пълзи по-бързо, но когато спря го обзе още по-голяма летаргия. Пи вода от близката локва. Разтърка очи. Тогава реши да си измисли някакъв начин за отвличане на вниманието. Да разтрие крака, да се огледа наоколо, да се вгледа в хълма, да масажира раменете си, да примигне с очи, да погледне слънцето, отново да примигне, да пие, да си поеме дълбоко дъх, да си намери камъче, което да смуче, да си тананика мелодия, да изплюе камъчето, да прокара ръка през косата си, да докосне раната, да почувства болката, да потърси нещо за ядене…