Протегна ръце напред, изпъна тялото си, придърпа се, избута се със здравия крак. Поне земята беше изсъхнала дотолкова, че не му се налагаше да пълзи сред кал. Отново протегна ръце.
По пладне все още пълзеше. Изведнъж някъде отдясно чу тихо цвърчене. Веднага позна звука на лалугер и почувства как стомахът му се стяга. Спря, за да определи точната посока на звука, след което бавно и тихо запълзя нататък. Внимателно наведе стръковете трева пред себе си, когато достигна до едно оголено място и видя животното пред дупката си.
Ръката му още веднъж се плъзна към ботуша и го изхлузи от крака. Този път не го хвърли, а го остави настрана и смъкна дебелия вълнен чорап. Постави го пред себе си и започна да го разплита.
Разкъса възел в плетката, измъкна една нишка и останалите започнаха да се разплитат. В следващите няколко минути той дърпаше и разнищваше тъканта. Попадаше на износени места, дупки, където му се налагаше да връзва нишката. Накрая разполагаше с дълъг конец, който опъна и приглади, намота и отново размота.
След това направи примка, нахлузи пак ботуша на крака си и запълзя напред. Лалугерът бързо се шмугна в дупката си. Тогава Хю внимателно разположи примката около дупката и я приглади. Хванал нишката в ръка, той се отдалечи, настани се в сравнително удобно положение и зачака. Вероятно трябваше да мине известно време, преди животното да се покаже отново, затова се приготви за дълго чакане. Почти веднага през главата му започнаха да минават мисли за месо.
На няколко пъти променяше позата си, мислеше си за яденето. От време на време отпускаше глава и притискаше ухо до земята, ослушваше се за звуци от движения. Не чуваше нищо, но това не го отчайваше. Плячката му трябва да има няколко входа и изхода и много тунели отдолу. Нямаше основание да очаква да минава през този вход по-често. И все пак, веднъж го беше направила, рано или късно ще го направи пак.
Държеше нишката доста опъната. Беше се разположил така, че сянката му да не пада близо до дупката. Дъхът му беше затаен. Сянката му се проточи на изток. От време на време поглеждаше към хребета. Сега беше забележително по-близо. Още веднъж си помисли за яденето, като стегна коремните мускули, за да спре куркането.
Бяха минали може би час или два, Хю не можеше да каже със сигурност, когато му се стори, че в дупката шавна някаква сянка. Ръката му се стегна и той забеляза, че сдържа дъха си. Още едно леко движение. Чакаше, отново дишаше бързо. Минаха минути. Нищо. Минутите се точеха.
Следобедът също се точеше. Съществото си е променило решението, реши той, насочило е малкото си внимание към нещо друго. Отново се намести, разтри ранения крак и прецени дължината на сянката си. Той можеше да чака. Отдавна беше изучил изкуството да чака.
Отново помисли за храна и ядене и за това, как Джейми го беше докарал до това положение — да чака пред дупката на някакъв гризач, с надеждата да си улови мизерна храна от сурово месо и да се наслаждава на мисълта за това. Ах, Джейми… Къде ли си сега? Обядваш с бизонска пържола и пържени картофи с майор Хенри и хората му? И дебели филии хляб, а може би и ябълка? Мислиш ли си понякога за стария Хю, какво ли е станало с него? Или вече съм напълно заличен от паметта ти?
Заслуша още веднъж земята, но не чу никакви звуци отдолу. Слънцето продължи да се спуска на запад. Сега към глада се прибави и жаждата. Той изруга беззвучно и продължи бдението си.
Ето! Някакво леко движение в дупката. Той се приготви. Още веднъж! Беше се придвижило леко напред, сега надничаше навън. Помисли си за Джейми и за хвърления ботуш. Силно пожела съществото да излезе, почувства сякаш беше вътре в малкото тяло и го тласкаше напред.
То пристъпи още малко по-напред, издаде цвърчащ звук. Хю усети как устата му се изпълва със слюнка. Животното продължи да се движи, главата се подаде над дупката.
Само още малко… Ето. Готово.
Той дръпна рязко нишката. Примката се стегна точно около врата на лалугера. След това се скъса.
Хю изрева и се хвърли напред, протегнал ръце, опита се да хване връвта, преди лалугерът да е изчезнал. Но той се беше шмугнал обратно в дупката с диви писъци, преди ръцете на Хю да успеят да го достигнат. Докато лежеше, той чуваше писукания и звуци от лазене. Изведнъж очите му се навлажниха.
Той псуваше дълго и високо, докато мислеше за корема си и за дългото чакане на Джейми. Ловец, който цял ден е дебнал някакъв гризач, без да улови нищо… Това беше почти смешно, ако от него не зависеше животът му.
Обърна се с лице към хребета и отново запълзя. Стомахът му куркаше, а устата му беше суха. Изпсува и се отправи по пътя си в здрача.