Ловец. Той беше ловец, убиец. Но само за да живее, за да яде. Дори това понякога му се струваше престъпно. Беше виждал смъртта на хиляди бизони в прерията, избити само заради езика и гърбицата. Мериуедър Луис беше застрелял един от тях в гърдите, докато пасеше с телето си. Той би застрелял и телето на телето, ако имаше такова…
Защо един ловец винаги пази такива спомени за смъртта?
Беше чувал как вятърът свири на костите на избитите животни като на арфа под прерийното слънце, беше виждал стръкове див овес, прорасли през дупките за очите в избелелите им черепи. А хората на Луис и Кларк носеха гръмотевици в ръцете и светкавици в коланите си, гърмът и светкавиците бяха техният съюзник, техният бог — така казваха племената.
Едва на следващия ден, надолу по реката, Колтър наистина оцени късмета си. Вече си спомняше как рухна на върха на планината Сърце. Останалото бе неясен спомен — някой излекува треската, някой го спаси от мразовитата нощ.
Някакъв крехък сън се беше слял със съзнанието му. За него се бе грижила вълчица, така, както шаманите на кроу се грижат за ранените — облизваха ги целите. Имаше чувството, че нещо подобно се е случило и с него, но подробностите му убягваха. Остана само чувството за майчинска грижа, топлината, миризмата на пушек и мас, дъхът на риба и усещането за козина.
Реката беше спокойна. Късметът и пропускащата лодка го държаха на повърхността до падането на нощта, когато се натъкна на давеща се антилопа. Не за пръв път виждаше такова нещо. Голямата плоскодънна лодка на Мануел Лиза се беше провирала през трупове — повече месо, отколкото биха могли да си представят всички онези мъже, с цялата си лакомия. Стотици удавени животни. На местата, където реката се влачеше бавно през гъста растителност, се носеше воня на мърша. Но там, където буйното, безгрижно течение подхващаше животните — бизони, лосове, антилопи и елени, и месото беше още прясно и готово за транжиране, за всекиго имаше порция говеждо и малко ром.
Сега ромът го нямаше, нямаше я надигащата се топлина в стомаха, но за това пък за пръв път наистина се нахрани с бут от антилопа, изпечен на жарава. Наоколо из поляната край реката, където беше устроил бивака си, растяха някакви билки и той ги хвърли върху жаравата, за да може месото да поеме сладкия мирис. Вече втори ден плаваше по реката. Планините зад него се диплеха като театрален декор. Реката беше придобила цвета на кафе с мляко. Той ядеше цариградско грозде и диви стафиди, които намираше в храсталаците. Докато пируваше, около него се разхождаха дружелюбни стада от белоопашати елени, без да се боят. Побутваха го с муцуна, за да се доберат до малките плодове. Сойки със сини гребени кряскаха отгоре и се караха на човека и странните му приятели.
До пладне бе преминал по най-лошите бързеи. Сега гранитните скали останаха далече зад него и изчезнаха, също както и планините преди това. Реката течеше дълбока, буйна и кална. Бреговете бяха набраздени с ивици червена и бяла глина, от която племената правеха боите за бойната си украса.
Този край беше за него като дом. В миналото планините винаги го привличаха. Но веднъж навлязъл в тях, те станаха груби. Планините оставяха белези, равнините ги лекуваха. Тук черноопашатите елени следваха лодката му като кучета, без да се страхуват. Заедно ядяха белите земни ябълки, които Друилар наричаше pomme de praire8: корени с формата на ряпа от семейството на фъстъците, които можеха да хранят човек или цяла група с дни, дори със седмици, когато няма нищо друго за ядене. Елените в тези обширни прерии бяха охранени, не като гладуващите планински елени, които бяха виждали с Потс. Те ближеха лицето му заради солта, докато той седеше и се приличаше на слънце.
Разбира се, имаше го и трескавото чувство на преследвания: ловеца, който беше плячка. След като се измъкна при планината Сърце, сега той беше по-лесна плячка отпреди. И все пак не вярваше, че ще прехвърлят планината. Те ще заобиколят на изток, с изящни снежни обувки, изплетени от върба. Ще си отдъхнат. Най-напред ще поправят типитата, ще ядат месо, ще разказват истории, ще поспят. След това щяха да дойдат за него. Беше толкова сигурен, колкото в това, че има мокасини на краката си. Ще дойдат най-добрите бегачи, прерийните бегачи, тези, които нямаше да спират през нощта. Легендарните бегачи, способни да пробягат сто мили.