… Висока трева и бодливи растения на цели мили напред, възвишения, покрити с тръстика, отстрани до скалистите възвишения растеше френско грозде… „Големите равнини са точно толкова обширни, колкото човешкото съзнание“, помисли си той тогава, докато проследяваше с поглед вървящите без пътища и посока елени… тук само от време на време се срещаха малки пътеки, водещи към слънцето…
… а после сякаш всичко това се преобърна върху него, неприкосновеното блаженство на съня му: щедрата пазва на земята, дългите реки, бездънните пропасти, уморените, нащърбени планини…
Отново видя малките кръгли камъчета, които краката мразеха. Големите овни или диви кози, които, след като ги застрелят, се оказваха жилави. Дивите пуйки, които имаха вкус на кожа за ботуш. Денят се измерваше в ритъма на мускулите, докато ръцете усилено гребяха срещу течението. Москито, които пиеха кръвта на хората, а слънцето изсмукваше душите им, нощите, изпълнени с диви, брутални сънища…
… Ясно утро, студена нощ, духът, подгизнал от падналата роса, бизонско месо на закуска, изпечени на огън черва по мандански. Гори от червено дърво и върба. Един човек с тумор, друг с треска…
… Луис, докато се опитва да застреля вълк, вместо това стреля срещу котка, подобна на тигър, жълтокафеникава, застанала до една бърлога, готова за скок. Той я застрелва, но когато аз отивам да я видя, раненото животно е избягало. Единствено по рода си. Ние скалъпваме груба скица, която горе-долу си прилича, но нищо не може да се сравни с гледката на този необикновен звяр…
… Студена нощ, тежък нощен преход, преминаване през река, лазене по хлъзгави камъни, студени духове ни влачат надолу, надолу, надолу…
„… Към ада?“ пита Потс от носилката си.
„Не“, казвам аз.
„Как така, не можеш да ме убедиш…“, казва той.
Аз казвам „Адът е отличие, което трябва да заслужиш… Не е безплатно.“
Той казва „Добре, знам поне едно: че този бряг тук не е раят…“
След това Луис. Прекъсва ни, както винаги: „Не мога да преценя дали съм ударил онази тигрова котка, или не, но почти съм сигурен, че я уцелих. Пушката ми е точна, а аз бях неподвижен, опрян в пиката си, която се оказа много удобна в откритата прерия. Сега ми се струва, че всички зверове от околността са се съюзили, за да ме унищожат, или пък някаква луда съдба е решила да се забавлява за моя сметка…“
… О, тези назъбени скали и стръмни канари и влажното настроение на измокрения, уморен пътешественик, който не мечтае за нищо друго, освен за собственото си домашно огнище, но вятърът разнася зараза, а дъждът разранява кожата и зверовете в околността са се съюзили, съюзили са се, казвам ви…
Той се обърна в съня си и намести глава върху ръцете си.
Момчето стана от огъня, постави в него още един пън и покри изпотения Колтър с наметалото от вълчата си кожа. Заслуша се как нощта разпръсква духовете си, а водите свистят пронизително. Някъде Колтър чуваше хора, долавяше гласове през свистенето на парата. Святкаха огньове. Те бяха близо, близо до устните на гейзера. На сутринта ще дойдат и ще го убият. Той сънуваше това…
Проповедта беше изнесена над струи от пара, осветени от четири фенера. Луис се беше обърнал към хората със скръстени ръце. Полюляваше се на пети, а мръсните изблици оплискаха дърветата зад главата му. Хората бършеха лицата си с кърпи. Луис, който беше оплискан от изригването, не направи нищо, само се клатеше еуфорично на пети с присвити устни. Приготвяше се, като котка, да се хвърли напред.
— „… пълнете земята, обладайте я“, казва Писанието, „и господарувайте над морските риби, над небесните птици и над всякакви животни, които пълзят по земята…“10
Колтър се изправи на крака. Чувстваше се отмалял, но остана прав.
— Ние се кланяхме на звяра — каза той, — чийто белег е на челата ни. Пили сме от кръвта му. Часът на отплатата дойде. Погледнете това място, огледайте се. Адският гняв, виното на звяра. Писанието казва: „Димът от мъчението им ще се издига вовеки веков; няма да имат покой ни денем, ни нощем ония, които се покланят на звяра и на образа му, и които получават белега на името му“11