Тълпата изрева и се разбяга, множество от пляскащи криле, сякаш гарвани заудряха серните наноси.
Роуз наистина носеше белега на звяра на жигосаното си чело.
Всеки един от тях се беше търкалял с манданските жени, въпреки неодобрението на Луис.
Той се беше молил над убита плът, плът, която ще бъде убита, плът за убиване. Беше убивал и убивал, другите също. Безкрайна беше кръвта, в която се бяха къпали.
Четирите фенера наподобяваха слънцето по яркост.
Разнесе се силен трус. Мъжете се пръснаха на вятъра, превърнаха се в гарванови пера, превърнаха се в чудовищна черна власеница, луните станаха на кръв. От чашата дойдоха гръмотевици и светкавици, море от кристално стъкло, ослепително, насред което се завръщаха животните от страната на смъртта с тлеещи очи. Рогати животни хъркаха в езерата от сяра.
Събуди се разтреперан. Момчето седеше с кръстосани крака и голи гърди пред него. От огъня се издигаха облачета дим, беше почти угаснал. Момчето го поздрави с някаква любезна безучастност. На устните му се беше изписала странна полуусмивка.
— Не би се смял така, ако знаеше какво видях току-що — изстена Колтър и енергично разтърка очи.
— Имал си видение…
— Да, имах… Знаеш ли, приятелю, че нищо няма да остане? Че всичко ще изчезне? Че твоят живот и моят не си струват трохите, с които се хранят…
Момчето слушаше внимателно, странната усмивка караше устните му да се извият в радостна гримаса, но лицето остана неподвижно, сякаш беше каменно. Меките млади черти се очертаваха неясно на задимената светлина.
— Имах видение — каза момчето.
Колтър вдигна поглед, поклати глава.
— Кога?
— Тази нощ.
Колтър огледа внимателно младата кръгла глава. Почувства собствените си рамене. Наметката на момчето от вълча кожа лежеше отстрани.
— Това беше ти, нали? Иначе щях да съм мъртъв… Момчето погледна студено покрай него към изпаренията, които се носеха в тъмния въздух. Малката котешка усмивка изчезна. Спокойното лице беше старо, без чувство за хумор, притихнало. Набръчканият врат на костенурка, на който се крепи главата, готова всеки момент да падне и да се изтърколи надолу по стъпалата в огнените води. Колтър се приведе напред, за да я подхване.
Момчето беше като замръзнало. Над тях бяха звездите. Отдолу — оригваща се и пърдяща земя. В средата — двама души от камък: той и момчето. Колтър почувства, че винаги са били тук, той и момчето, още от първата пръдня на времето.
— Какво ти каза твоето видение? — попита той момчето.
То раздвижи устни. Парата се прокрадна край него и забули лицето му.
— Белите мечки дойдоха — прошепна момчето. — Те ме взеха далече горе в планините. Когато ме оставиха, бойните орли ме вдигнаха и ме понесоха по-нататък. Стигнах върха на планините, там, където те се съединяват с небето. Там един глас ме помоли да пролея малко от кръвта си. Аз направих това.
И там, където паднаха капките кръв, в планината се отвори дупка. Аз влязох в дупката и вървях дълго, много дълго. Стигнах до едно място, дълбоко под земята, където живеят мъртвите. Там един бизон-вожд с големи извити рога дойде при мене и ми каза следното: „Ние всички сме мъртви. Някога бяхме живи, бяхме безброй. Сега сме мъртви.“
Аз му казах, че не вярвам, че може толкова много от неговия народ да са си отишли от земята. Той ме увери, че е така. Очите на бизона-вожд горяха като малки огънчета в тъмнината.
„Погледни“, каза той, „ще ти покажа…“
И той призова своя народ от земята, и земята се разтресе и забуча от тропота на копитата им. Не можах да ги преброя, бяха много. Копита, глави и рога пресичаха пътя ми, препускаха с тътен по повърхността на земята.
Накрая излязоха през една дупка — момчето посочи с жест към обвитата с пари уста на неандерталеца.
— Тук — прошепна то настоятелно. — Това е дупката, през която излязоха…
Колтър огледа кръглата мрачна уста, от която се издигаше тънка струйка серен дим.
— Това ли е всичко? — попита той.
— Това не бяха истински животни — каза момчето. Това бяха странни създания от света на мъртвите. Те са населявали света на живите, но са се държали странно. Пасели са както нашите бизони, но не вдигаха глава за поздрав, когато минавах покрай тях. Много от тях лежаха, но не като бизоните. Те бяха много и на петна, бяха странни. Не издават звуците, които издават бизоните. Когато говореха, сякаш издаваха някакъв особен, нисък, тъжен звук. Рогата по главите им бяха малки и къси. Очите бяха големи и кръгли, главите не бяха големи, но опашките бяха дълги, с топка от косми накрая. Това, което видях, идва от друго време, не от нашето. Смятам, че е лошо знамение за неща, които предстои да се случат.