Момчето спря да говори. Погледна встрани. Колтър забеляза сълза в окото му. То не си направи труда да я изтрие.
Измежду яловите, изсъхнали дървета без листа се виеха струйки пара. Треперещата земя издишаше дъха на смъртта. Нощното небе беше обсипано с цял рояк звезди, замъглени като насън. Колтър разтърка очите си и подсмръкна.
— Значи проклетите бизони ги няма — избоботи той. — На Потс никак не му е весело, сега той е с тях… Там в твоето пътешествие през ада не видя ли случайно един смешен тип, който прилича на игленик?
Момчето се загледа в сухите дървета, по чиито клони се виеха змийски духове.
— Ще дойдат за нас сутринта. Ще ни убият — каза то тихо. — Сега трябва да си приготвя лицето за смърт.
Едва сега Колтър забеляза познатото посивяване на небето. Нощта беше към края си, утрото приближаваше.
— Не се страхувай за живота си, мой млади спасителю — извика Колтър, когато момчето тръгна надолу по хлъзгавите стъпала.
— Внимавай със засъхналата тиня, под нея се крие огнен и воден гроб…
Но момчето не се спря, за да чуе тези думи. Внезапно неандерталецът избълва голям облак гореща пара. Колтър се хвърли напред, прихвана момчето около кръста и го блъсна встрани от пътя на втората струя пяна. Струята се издигна високо във въздуха, но Колтър се превъртя като кълбо и двамата паднаха в една пещера наблизо. Горящите капки изпръскаха ръба на укритието. Те слушаха спазматичните изригвания на неандерталеца, които обляха всичко наоколо с кална маса.
— Цялото място е нагласено така, виждаш ли — Господин Дяволът го е навил като часовник. Само да знаех какво беше това…
Момчето го погледна недоумяващо. Сякаш Колтър, както и момчето, вече бяха мъртви.
— Е, добре. Върви да си правиш лицето за смърт. Аз ще остана тук да чакам твоите хора.
Докато небето просветляваше, Колтър се кикотеше. Скоро слънцето се показа и обля със свещена кръв прокълнатото тресавище. Гейзерите бълваха, разрушаваха скалите, обливаха лунния пейзаж наоколо с разяждаща смрад. Дяволският концерт радваше ухото на обзетия от треска човек, Колтър, който танцуваше върху своя кален и хлъзгав трон.
Кикотеше се.
Смехът му се отекна надалеч, край друг лагерен огън. Едно момче се събуди сякаш от сън. Вдигна глава, заслуша се.
Те дойдоха призори, с тихи котешки стъпки.
Колтър, изпаднал в състояние на дива възбуда, беше готов за тях. Дълги ивици водорасли бяха препасваха раменете и гърба и висяха от главата му. В ръцете си държеше въже, също изплетено от водорасли. Капаните за глупаци бяха нагласени. Той чакаше. И те дойдоха.
Камък в лицето беше пръв. Надникна иззад яловите дървета и видя далечната фигура на човек, който танцуваше и въртеше въжето си. Изстрел с лък не беше това, което искаше. Той остави лъка и изхлузи колчана със стрелите. Кимна към хората си. Около петнайсетина от тях се събраха на края на тресавището. Той продължи по-нататък.
Колтър изрева, обзет от дива радост, и изчезна в отвора на пещерата.
След няколко минути, като стъпваше по паднали и замръзнали стволове и пънове, Камък в лицето стигна подножието на лагера на Колтър. Парата се издигаше на стълбове около тях. Насочи ножа си към дупката, в която беше изчезнал Колтър. Един от хората му се наведе и влезе в нея.
„Хайде“, просъска Колтър през зъби, „ела във вътрешността на ада и аз ще те науча на шахматната игра на Дявола…“
Тунелът водеше надолу. Стените бяха горещи на пипане.
Колтър чу как воинът загуби равновесие и се подхлъзна на тинята.
„Това ще те накара да омекнеш“, изръмжа той и приготви въжето.
Воинът зави зад един дълъг завой, светлината остана зад него. Премина като сянка покрай Колтър, който стоеше неподвижно, зелено нещо, подобно на камък, стълб от тиня.
Изведнъж тинята се стрелна напред и улови мъжа за врата с въжето си. Те се сбориха. Скалите в подземното помещение забучаха. Наближаваше времето, когато изтичаше онзи половин час от часовника на Дявола. Те се търкаляха. Зелената униформа на Колтър се размаза по ръцете на воина, докато го душеше с въжето, което се скъса в борбата. Сега те се бяха вплели един в друг. По стените на пещерата сякаш отекваха гръмотевици.