Чу се изпукване и човекът се строполи тежко. Главата му се удари в пода, очите се извъртяха нагоре, клепачите се затвориха.
Колтър се държеше за коленете и дишаше тежко. От това положение перата на стрелата докосваха носа му. Стана, хвана финото стъбло и рязко го издърпа от мускула си. Част от кожата се откъсна със звук като от разпаряне на плат.
Колтър хвърли извадената стрела на пода. Отново беше време да бяга. Като по даден знак пещерата забуча и избълва дим. Неандерталецът беше готов да изхвърли поредната струя вода и сяра.
„Накъде ли води това нещо“, измърмори Колтър и тръгна по тунела. Той се спускаше надолу. Мина покрай езеро със студена вода, зави зад един ъгъл и отгоре леко просветля. Колтър тръгна по подобния на цев тунел. Докато тичаше, светлината се усилваше.
Възможно ли е?
Внезапно пещерата се обля със слънчева светлина.
Колтър стигна изхода. Стоеше на открита площадка пред широк отвор в стръмна скала. Под краката му скалата се спускаше отвесно надолу в открито пространство. Долу се виеше коритото на Смърдящата вода. Проследи я с поглед. Тя се разливаше и образуваше широки лагуни, докато прерасна Биг Ту Форк, която водеше до подножието на планините на шошоните.
Шошоните бяха последната граница между него и Форт Мануел Лиза. Трябваше да се прехвърли през тях и му оставаше само голямата насечена равнина. Погледна за кратко слънцето и боровете от един свят, недокоснат от дяволските образувания от горещи скали. Отново се завръщаше в страната, която Бог не е забравил. Небето беше синьо и чисто, край слънцето се носеше облак. Раната на гърдите му кървеше, но той не й обърна внимание.
Скочи.
XIV
Глас
Сънува, че лежи с натрошени кости до гроба си, а приятелите му се отдалечават с конете си на запад. Беше ги чул как си говорят, как се канят да тръгнат, но не беше в състояние да отговори. Сега чуваше копитата на отдалечаващите се коне. Усещаше ги през земята, долавяше гласовете им, докато си говорят.
Видя светлина. Заслуша се в думите, които постепенно се изгубиха в далечината. Над него грееше уморена луна. Той я погледна със замъглен поглед. Зората беше процедила светла ивица през пластовете мъгла. Нямаше вятър, който да ги разпръсне. Ударите от копита като че ли отново се усилиха. Той си спомни вкуса на кръв, дъха на мечката. И пълзенето…
Събуди се окончателно. Звукът от копита се оказа истински. Обърна се и погледна надолу. През мъглата видя трима индиански ездачи, които яздеха по следата на стадото бизони. Хю понечи да извика към тях — можеше да са сиукси. Но можеше да са и рий, а той не беше изминал целия този път, за да се остави в ръцете на враговете си. Лежеше неподвижен и гледаше как изчезват в мъглата на запад.
А може би след тях по пътя на бизоните идваше цялото племе. Ще почака известно време и ще види какво ще последва. Ако са голяма група и преминават бавно, ще може да различи дали са врагове, или приятели. И тогава… Ако са сиукси, щеше да бъде нахранен, щяха да се погрижат за него, раните му щяха да бъдат излекувани. Щеше да им разказва истории край огъня, да се отплати с истории от неговите странствания. След това отново щеше да ходи, ще се заеме отново със своя лов.
Почака, докато мъглата се позлати. Слушаше, гледаше. Слънцето бавно изплува от изток в продължение на около час. Неочаквано от потока се вдигна ято черни птици, грачеха и пляскаха с криле. Придвижиха се на запад и се настаниха в група дървета. След това чу кучешки лай и цвилене на коне. Иззад високите храсти се появи група воини и отминаха на запад покрай подножието на хълма, на който лежеше Хю.
Той гледаше. Ударите на сърцето отекваха в главата му. Яхнал петнист жребец, водачът им беше по-възрастен, лицето му беше грубо и набраздено, косата — прошарена с бели кичури. Хю го позна: това беше Лосовия език, военният вожд на рий. Зад него се стичаха все повече и повече от хората му, минаха покрай хълма и се отправиха на запад.
Хю видя стари мъже и жени, болни, както и здрави. Това, изглежда, не беше просто лов — около четиридесет семейства следваха Лосовия език, понесли цялата си покъщнина, а не само нещата, които носят със себе си на лов. Вероятно сиуксите най-после са успели да ги изтласкат от източните им територии. Сега те се оттегляха. Понита влачеха травои12, натоварени с кожи, посуда, барабани, кошове с храна, някои метални приспособления. Върху камарите покъщнина седяха малки деца. Онези, които бяха твърде болни, за да ходят или да яздят, бяха привързани към отделни носилки. Бавачки носеха бебета на гръб. Всички изглеждаха измъчени. Хю почти можеше да долови мириса на горящите им царевични полета. Те щяха да следват стадото, да се хранят от него и да продължат към земите на роднините си поуни край река Плата.
12
Травой (фр. travaux): шейна, използвана от прерийните индианци при миграциите им. Представлява два пръта с дължина около 3 м, привързани от единия край за коня. Свободните им краища се влачат отзад, леко разтворени. За тях са привързани напречно по-къси пръти. Върху тази конструкция (с форма на буквата А) се товари багажът. — Бел.прев.