Хю подсмръкна. „Рий“ беше съкратено наименование на „арикара“ На няколко пъти бяха нападали мирни пътници, което доведе до Ливънуъртската кампания, в която сиуксите се бяха съюзили с белите, защото самите те също се бяха сблъсквали с безсмисленото насилие на тези хора. Поуните, братовчеди на рий, бяха по-толерантни, по-малко склонни към битки или засади без явна причина. Тъй като самият той беше поуни, Хю говореше свободно езика им, както и диалекта на рий, макар да не беше сигурен, че рий ще признаят кръвната му връзка с тях.
Не че поуните бяха точно дружелюбни…
Докато племето преминаваше, мислите му се върнаха назад през годините. Къде започна всичко това? След долината Пенсилвания, където беше роден, какво го беше докарало дотук? Късмет, предположи той. Късмет и човешката подлост — подлостта на един бял, французин, негодник както всички останали негодници, които беше срещал из прерията — бели и индианци. Никоя раса, нация или племе нямаше монопол над това да бъдеш негодник. То просто беше част от това да бъдеш човек. Спомни си морето.
След онази война през 1812 г. беше отишъл да работи на търговски кораби из Карибско море. Никога не беше изпитвал истинско желание да види планините или да се скита по равнините. Беше открил тропическите пристанища, беше изпил своя дял ром, беше оцелял в опустошителни бури в повредени съдове. Наслаждаваше се на морето и на неговите миризми и настроения, харесваше ярките птици и цветя и момичетата по пристанищата, харесваше вкуса на обилните им ястия, виното им. И все още щеше да е там, ако един следобед в залива не се беше случило онова.
Когато забелязаха лъскавия съд с много платна, никой не се разтревожи, докато не показа истинската си същност и не нададе предупредителен изстрел.
Капитанът се опита да избяга, но това беше грешка. Пиратският кораб бързо ги изпревари. Опита се да се сражава, но това също беше грешка. Отстъпваше по маневреност, по огнева мощ, по численост. Всъщност, мислеше си Хю, не можеше да направи нищо. Да се предаде още при първия предупредителен изстрел също щеше да е грешка. Хю щеше да научи всичко това по-късно, от първа ръка, макар че то беше просто потвърждение на слуховете, които беше слушал от години. Капитанът не би могъл да ги спаси от Жан Лафит, който нямаше намерение да оставя свидетели за деянията си в този ден.
Хю видя капитана и другите офицери посечени. С екипажа бяха постъпили по същия начин. Това го отказа от всякакви опити за отстъпление и той реши да продаде живота си колкото може по-скъпо. Опрели гърбове с моряка Том Дикенс, с къса крива сабя в едната ръка и желязна пръчка в другата, той убиваше всеки, който се приближи, изкормваше ги, нанасяше смъртни удари, посичаше лица и крайници. Палубата около него стана хлъзгава от кръв, самият той имаше кървящи рани. След известно време атаката стихна, изглежда пиратите се отдръпваха, нямаха желание да втурнат и да се приближат до него. Накрая той забеляза един висок човек, който стоеше и наблюдаваше клането.
Високият заговори.
— Оставете ги! — заповяда той. — Аз ще говоря с тях.
Хю долови френския акцент и разбра, че това е капитанът, за когото беше слушал да се разказва.
— Вие двамата — каза капитанът веднага, щом атаката спря. — Искате ли да живеете?
— Глупав въпрос — отвърна Хю. — Щяхме ли да се бием, ако не беше така?
Французинът се усмихна.
— Мога да накарам хората си да ви изтощят, а мога и да наредя да донесат огнестрелно оръжие и да ви гръмнат отдалече. Или можете да се присъедините към моя екипаж и да запазите живота си. Отново имам нужда от хора, отчасти и заради вас. Във ваше лице бих имал двама отлични бойци.
— Предпочитам да живея — каза Том.
— Добре — каза Хю. — Аз съм съгласен.
— Тогава хвърлете оръжията си — после може да си ги вземете — и помогнете за прехвърлянето на товара на моя кораб. Ако имате някакви лични вещи, добре е да вземете и тях. Ще потопим това корито веднага, щом свършим.
— Да, сър — каза Хю, отпусна сабята и втъкна металната пръчка в колана си.