— Хей! — извика Хю, след което добави думата „приятел“, която беше научил.
Никой не му отговори. Вместо това занесоха Том до един побит дървен стълб и го завързаха за него. Жените разрязаха дрехите му, оставиха го гол и натрупаха съчки под краката му.
— Оставете момчето! — викаше Хю. — Приятел! Приятел!
Не му обърнаха внимание. Жените се заеха да изрязват ивици кожа от Том.
— Спрете! Спрете, за Бога! — крещеше Хю. Гласът му се губеше между крясъците на Том.
Жените продължиха работата си без да бързат. Смъкваха кожата парче по парче, от време на време го бодваха с остриетата. Хю забеляза втория стълб, побит малко по-назад от първия. Затвори очи, за да не гледа. Заскърца със зъби и се опита да не слуша виковете на Том. Това не помогна. В известен смисъл да не гледа беше по-лошо, защото въображението му подсилваше картината.
Мъчението продължи дълго, докато накрая Том започна да ги умолява да го убият. По-късно запалиха огън под краката му и хвърлиха в него още съчки. Хю беше крещял без никаква полза и вече беше изразходвал сълзите си. Сега само гледаше как приятелят му се гърчи в пламъците. Опитваше се да не гледа, но очите сами се връщаха към тази гледка. Скоро щеше да свърши. След това, разбира се, идваше неговият ред.
Спомни си за една малка кутийка цинобър, която беше донесъл със себе си от остров Галвстън. Тя имаше известна търговска стойност и той се беше надявал да я продаде, когато достигне някое цивилизовано място. Не искаше тя да изгори, да отиде на вятъра. От него ставаше чудесна боя за тяло, нещо, което индианците, изглежда, биха оценили. Да върви по дяволите, реши той. Може би тук това би му свършило и по-добра работа.
Той я напипа с вързани ръце в колана, където я носеше. Разхлаби възела с мъка. Когато се развърза, хвана я и се надигна.
Хвърли вързопа на вожда и извика:
— Ето ти един подарък! Не искам да изгори на вятъра.
Вождът погледна пакета, протегна ръка и го вдигна. Извади тенекиената кутийка и я огледа внимателно, докато не откри как се отваря. Когато махна капака, очите му се разшириха. Докосна внимателно веществото с пръст, огледа пръста си и нарисува с него линия по ръката си.
Двама воини вече бяха тръгнали към Хю, но вождът вдигна ръка и каза нещо, което Хю не разбра. Воините спряха.
Вождът пристъпи напред и каза нещо на Хю, но Хю поклати глава и каза:
— Това е подарък. Дар. Не разбирам какво ми говориш.
Вождът продължи да говори. Накрая извика нещо през рамо. Един воин тръгна към Хю и извади ножа си. Хю скръцна със зъби, когато ножът се плъзна по корема му, но индианецът само преряза въжетата.
Воинът му помогна да се изправи. Вождът също се приближи и му помогна. Поведоха го обратно към типито, където Хю веднага потъна в кожите за спане. Вождът каза още нещо, усмихна се и си отиде. Мъжът, който го беше освободил, остана да пази отвън.
Хю не мислеше, че ще може да заспи тази нощ, но все пак заспа. Събитията от вечерта се върнаха в сънищата му. На сутринта си спомняше как на няколко пъти се беше будил от собствения си глас, който викаше Том. След това една жена му донесе закуска и той беше изненадан от апетита си. Изяде всичко, а когато му донесоха още храна, изяде и нея.
Денят се точеше, а той чакаше. Около пладне му донесоха още храна. При него не идваше никой друг, освен жената, която му носеше храната. Не направи опит да се измъкне. Седеше и си мислеше за Том, за Лафит, за Карибско море, за корабите, плаващи в яркия ден, за лятото на Пенсилвания.
По-късно дойдоха за него и го отведоха пак на мястото на пиршеството от предната нощ. Той се огледа бързо, но не видя побити стълбове. Пристъпи напред и понечи да седне на мястото, където беше седял преди, но придружителят му го спря и го поведе нататък. Беше определено да седне до вожда.
Това пиршество се различаваше от предишното по това, че първо вождът държа реч, а след това изпълни някакъв ритуал, като няколко пъти постави ръцете си на раменете и върху главата на Хю, удари го леко със сноп клонки, завърза косата му с кърпа, обшита с мъниста и накрая метна една малка кожа през раменете му. Пиршеството премина с весело настроение. Другите от племето идваха, прегръщаха Хю или полагаха ръце върху него. Постепенно разбра, че вождът го е осиновил, че е станал член на племето, че сега е поуни.