През следващите месеци научи езика им, обичаите, разбра, че има дарба на следотърсач, стана отличен стрелец с лък, взе си жена поуни, превърна се в един от добрите ловци на племето. Разбра също, че животът сред прерията му допада повече от живота по море, в тесните каюти. Прерията му даваше цялата тази свобода, която имаше и необятното и променящо се море, без ограниченията, които то налагаше. Не знаеше точно кога реши да прекара дните си в прерията. Това решение изникна у него бавно. Още преди да е изминала първата зима, вече знаеше, че е приключил с моряшкия живот.
Да, харесваше му. Но като мислеше за това сега, докато по-лошите роднини на поуните отминаваха на запад и оставяха златист облак прах след себе си, той отново видя този ужасен нрав, в онази нощ, когато жените на поуните бяха измъчвали Том. Вярно, те изпитваха неприязън към белите, но куршум в главата или бърз удар с нож също биха задоволили апетита им за смърт. Той не изпитваше никакви специални чувства към поуните, които все пак бяха добри с него по време на живота му сред тях. По-скоро, мислеше си той, те имаха някаква своя проклетия, защото и те бяха от същия вид, както и всички останали племена по земята.
Избърса прахта от очите си и облиза устни. Време е да запълзи надолу и да пие, да се погрижи да намери нещо за ядене. Спусна се бавно и се отправи към реката, където пи и изми лицето, ръцете и врата си. Земята около него беше прекалено утъпкана, за да се намерят в нея някакви корени или плодове, които стават за ядене. Запълзя към трупа, от който се беше хранил предишната вечер. Но трупът беше оглозган, костите — изпочупени и разпръснати наоколо или отнесени.
Отзад, по посока на хълма, където беше прекарал нощта, измежду дърветата Хю забеляза някакво движение. Легна на земята напълно неподвижен и погледна. Някакъв изостанал от племето рий.
Запълзя напред, между дърветата, през храсталака и пресече напряко един завой на пътеката, за да излезе пред тътрещата се фигура.
Една възрастна жена, облечена в бизонски кожи, се движеше внимателно напред, понесла малкия си вързоп с вещи. Той се облиза и се огледа назад и напред. Отзад не се виждаше никой, а племето отдавна се беше изгубило от погледа, беше далече напред. Със сигурност във вързопа й има някаква храна, а другите едва ли ще се сетят скоро за някого, когото не са си дали труда да изчакат. Кремък, стомана, нож… Дори в неговото състояние нямаше да е проблем да й ги отнеме. Виковете няма да могат да се чуят при шума, вдиган от предния отряд.
Гледаше движенията й. Тя се тътреше все по-близо. Той се замисли за живота й. Колко ли деца е родила? Колко от тях сега бяха живи? Само една стара жена… Гледаше я как отминава, остана неподвижен, докато тя изчезна от погледа зад група дървета.
„Глупак!“, промърмори той. Да я остави да си отмине. Майка на рий! Това не беше същото, както когато отказа да убие беззащитен моряк. Това беше враг. Той поклати глава. „Глупак!“, каза си тихо. Понякога се държеше като глупак.
Обърна се с ръмжене и отново се отправи към реката.
Следваше водата надолу по пътя, по който бяха дошли рий. Пътуването беше лесно, макар че прахта дразнеше носа му и той на няколко пъти спираше, за да измие лицето си. Боровинковите храсти покрай пътеката бяха обрани, както и ниските клони на плодните дървета, покрай които минаваше. Докато беше близо до реката, изкопа няколко корена, изми ги и залъга глада си.
Не след дълго цялата мъгла се разнесе и прахта се слегна. През следващия час той доста напредна. Слънцето разливаше топлина през жълтото и зеленото по клоните на дърветата. През този ден сякаш беше изпълнен с нови сили.
Изпълзя върху едно малко възвишение, спря се и подуши въздуха.
Пушек. Вятърът донесе до него едва доловим мирис на пушек. Някой палеше огън, или това бяха остатъци? А може би някой лагерува наблизо?
Вятърът смени посоката си и мирисът изчезна. А всъщност имало ли го е изобщо?
Отново запълзя напред, като от време на време душеше въздуха. Засега нищо. И все пак…
След няколко минути мирисът се появи отново. Все още беше съвсем слаб, поривите на вятъра отново го скриха. Но той вече бе сигурен. Беше подушил миризма на пушек от горящо дърво. Невъзможно беше да се определи посоката, затова отново тръгна по пътеката.
След още сто фута му стана ясно. Изглежда, пътеката водеше точно в тази посока. Отново се замисли какво би могло да означава това. Помощ? Или враг?