Постави ръка върху ствола на дървото, придърпа се нагоре, опъна левия крак и се изправи в целия си ръст, след което се подпря, като напъха патерицата под дясната си мишница. Все още подпрян на дървото с лявата ръка, той пренесе тежестта върху патерицата. Тя го издържа. Остави десния си крак да докосва леко земята.
Направи крачка с левия крак, пренесе тежестта, изнесе патерицата малко напред, отново се придвижи. Остави лявата ръка да падне от дървото. Още една крачка с левия крак. Придвижване. Премести патерицата. Придвижване.
Да бъде отново изправен, макар и с патерица, да не пълзи — да, този ден наистина беше изключителен. Той се усмихна. Отправи се към изоставения лагер. Кучетата го гледаха, но пазеха дистанция. Подвиха опашки, когато се обърна към тях. Помисли си да убие някое от тях за храна, но те се пазеха от него. Да, той наистина е човек, сигурно така са решили. И при това странен, необикновен.
Така. Сега. Ето. Време е да потърси парче кремък.
При огледа на мястото наоколо не се намери парче от този камък и той реши да продължи, като оглежда скалистите наноси по пътя си.
Прав. Не му беше необходимо много време, за да навлезе в ритъм с новата си походка. От време на време лягаше, за да си починат левият крак и дясното рамо. Трудно беше да прецени дали се движи по-бързо по този начин, или като пълзи. И все пак беше сигурен, че когато свикне, този начин на придвижване ще се окаже по-добър.
Вървя през целия следобед, докато жаждата го поведе надолу от пътеката сред дърветата край реката. И точно тук намери своя кремък. Искаше му се да запее от радост. Отправи се към водата. Когато сянката му падна върху водната повърхност, той видя как вътре се стрелнаха някакви форми. В плитчините плуваха риби.
След като се напи, издялка с острието си копие от една права пръчка. След това застана в такава поза, че сянката му да не пада върху избрания участък от водата, и зачака. Опитва се в продължение на два часа, докато успя да хване два шарана.
С няколко нишки от ръкава си и купчина съчки той запали огън с помощта на новите си придобивки. Подклаждаше го бавно. Когато се усили дотолкова, че да може да поеме по-големи клони, той почисти рибите върху един плосък камък и ги изми в реката. След това ги изпече на върбови пръчки, като се опитваше да си спомни откога не беше ял сготвена храна. Трябваше да се откаже, защото разбра, че откакто пълзи, е загубил представа за дните.
След като се нахрани, той се съблече и се изкъпа в реката. Спомни си за онова горчиво езерце в началото на пътуването му. Тук можеше да потопи главата си и да пие когато си поиска. Така, потопен във водата, докато се движеше плавно, той почувства, че отново идва на себе си.
Изпра парцаливите си дрехи и ги намъкна още мокри. Изкуши се да пропилее деня и да ги остави да изсъхнат върху някой храст, но изпитваше някакъв дискомфорт от това, че е толкова близо до рий. Съмняваше се, че някои от тях ще се върнат, за да видят дали не ги преследват, но това беше възможно, ако сиуксите наистина са ги преследвали известно време. И макар да изглеждаше невероятно, дори на такова дълго разстояние можеше да има изостанали. Някаква злополука може да е забавила някого, който сега бърза, за да настигне останалите. Затова той остана нащрек, докато се тътреше, винаги готов за миг да напусне пътеката при най-малък признак за човешко присъствие.
Следобедът преваляше, единствено песните на птиците и някои проплясвания откъм мързеливата река пригласяха на тихите тупвания на патерицата му. Няколко пожълтели листа се откъснаха и паднаха край него. Мишницата и рамото го боляха, но кракът му беше по-добре, дори когато го опипваше. Скалпът, челото и носът му също се чувстваха по-добре. Някои от белезите бяха изчезнали след като се изкъпа. Не можеше да си спомни кога бяха изчезнали болките в главата.
По пътя нямаше никакви плодове. Индианците бяха обрулили храстите и дърветата по пътя си. Хю реши, че обядът му пак ще е риба, ако успее да си хване. Накуцваше, разбрал за пръв път от дълго време, че се радва на деня.
Докато се мъкнеше, той се замисли за времето, което прекара сред поуните. Унесът, в който беше изпаднал преди малко, вдъхна нов живот на тези спомени. Спомни си как водачът им взе решение да пътува до Сейнт Луис, където щеше да се проведе събрание относно ловуването в големи мащаби. Беше решено, че ще е добре да се изпрати мирна делегация, за да може кожарската компания да разбере, че поуните са надеждни, приятелски настроени хора и на тях може да се разчита като водачи, вестоносци и работници в тяхното предприятие. Вероятно би било от полза за поуните да получат статут на предпочитано племе, когато се стигне до търговия, в частност с метални изделия, огнестрелно оръжие, амуниции, коне. Определено си струваше усилието.