Беше странно да влезе в града, да бъде отново сред своите — но бяха ли свои? Тогава разбра, че се е променил. Трябваше да прекара няколко дни в стаи и по многолюдни улици, за да го обземе чувството за ограниченост. Четенето на вестник със сутрешната чаша кафе беше удоволствие, което той съвсем бе забравил. Именно тогава видя обявата в „Мисури Рипъбликан“, която имаше отношение към пътуването на поуните и която го накара отново да се замисли за неща, хрумнали му през последните няколко дни. Дългогодишната компания Роки Маунтин Фър Къмпани търсеше хора, за да попълни ловджийския персонал на търговския си пункт на Форт Хенри. Майор Ендрю Хенри, на чието име беше наречен фортът, се нуждаеше от ловци, както и от трапери, особено хора, познаващи езика и живота на индианците. По-късно щеше да научи, че фортът, разположен близо до устието на река Йелоустоун, е загубил хора и коне при нападения на воини асинибойни и чернокраки.
Да, това звучеше като този тип предприятие, което би му допаднало и за което той без съмнение имаше нужната квалификация. Беше се уморил от живота сред поуните. Но всичкото това движение, новите земи, които щеше да открие… Довърши кафето си и се усмихна. Ще трябва да се яви на интервю и да разбере подробностите.
И така, той отиде, говори и получи предложение за работа. Преживяванията му изглежда направиха огромно впечатление на интервюиращите и той беше нает.
През останалите дни в Сейнт Луис Хю се срещна с хора, живели в дивата пустош — някои наети на работа за кожарската компания, други просто бяха преминавали, в двете посоки. Един от тях беше онзи странен човек, Джон Колтър, който всъщност беше пътувал до далечния океан с Луис и Кларк. Имаше някаква странна светлина в погледа му, което Хю в началото помисли за скрита лудост, но по-късно реши, че е… нещо друго — нещо като погледа на шаман, който дълго време е бил в състояние на транс. Колтър не разказваше историите със самохвалството на закоравяло дрънкало, а с една убеденост, която Хю намираше някак смущаваща. След техните разговори за пътешествия и приключения Хю си тръгваше изпълнен с вяра в абсолютната искреност на този човек, и щеше да му се чуди години след това…
… По-късно, когато настъпи вечерта, той хвана малко риба, изпече я и се нахрани. След това се изми, разтри крака, рамото и ръката си и се отдалечи на достатъчно разстояние от пътеката, за да си направи лагер. Заспа с чувство на задоволство.
На сутринта се нахрани с боровинки и пи вода от реката. Още няколко дни и ще свикне с това придвижване с патерица. Имаше някакъв ритъм, който той се опитваше да налучка. Вече знаеше, че изправен се придвижва по-бързо и с по-малко усилия.
Всяка крачка го отдалечаваше от рий и го приближаваше до територията на сиуксите. Тук ги наричаха дакота. Беше същото. Те ще му повярват. Момчетата на Хенри винаги се бяха разбирали със сиуксите. Колкото повече се приближаваше до река Шайен и се отдалечаваше от Мороу, толкова по-добре се чувстваше. Трудно беше да прецени колко дни път имаше до техните земи. Ако са няколко седмици, когато по дърветата има по-малко листа, щеше да има по-добър изглед на запад. Тогава вероятно би видял и Блек Хилс и би придобил по-добра представа къде се намира. Поне знаеше накъде върви. Беше изминал доста път към Форт Кайова и макар да му оставаше още много до там, той бе навлязъл в по-приветливи земи. И силата му започваше да се възвръща. Дългите разстояния, пропълзени инч по инч, вече започваха да придобиват разпокъсания характер на сън…
Опита се да мисли за проклетия човешки нрав — от Лафит и жените поуни до Джейми — но настроението му беше твърде добро. Затова той остави съзнанието си да се издига и спуска като закотвен кораб върху вълните. Денят отмина с парчета картини от Пенсилвания, Западна Индия и планините. Повечето от картините включваха дни като този.
Тази нощ спа дълбоко и не си спомняше сънища. Но на сутринта, когато се отправи към реката, за да се изкъпе и да потърси някакви плодове, откри поредица от обрулени боровинкови храсти, мечи следи и мечешки изпражнения наоколо. Това го разтревожи задълго. Същата нощ, след като беше вървял цял ден, той отново сънува мечката, която го смачкваше, дишаше в него с известно чувство за неотложност, сякаш се опитваше да го издърпа обратно към онова време, онова място, да извърши всичко отново, като този път не го остави да избяга. Събуди се разтреперан и облян в пот. Взираше се в сенките, душеше въздуха, но беше сам в нощта. По-късно отново заспа.