На следващия ден нямаше никакви следи от мечка. На няколко пъти валя дъжд и той беше принуден да се крие под дърветата. През деня напредваше бавно заради калта, която се беше образувала, и заради страха от падане. Не успя да хване риба и яде само корени.
На другия ден земята около него започна леко да се издига, теренът стана неравен и хълмист. Понякога се движеше между хълмове, а реката беше в дерето от лявата му страна. Той пресичаше ручеите и потоците, които се вливаха в нея, и ловеше риба, къпеше се и пиеше вода от тях. Доколкото си спомни, този терен представляваше вододела на река Шайен. Още около един ден и след това щеше да е лесно, спускане надолу към по-сигурно място.
… А болката в хълбока беше най-слаба от нападението на мечката досега. Дори в крака си започваше да чувства малко повече сила. Всеки път, когато по невнимание отпускаше тежестта върху него, усещаше остри болки, но това не бяха ужасните болки на счупването. Дори те бяха утихнали за тези няколко дни и той започна да се чуди дали кракът не е заздравял до такава степен, че да може да отпусне тежестта върху него за няколко крачки. Започна да експериментира предпазливо. Малко тежест… Не е зле. Още малко. Пак става. Така боли малко повече. Хайде сега отново.
На следващата сутрин, когато се отправи надолу по един склон, чу звук от коне. Веднага се хвърли към по-близката, дясна страна на пътеката и затърси къде да се скрие. Късно, може би твърде късно, каза си той докато бързаше. Звуците бяха заглушени от една голяма издадена скала, достигнаха го точно преди ездачите да завият. Той заби патерицата, оттласна се силно, без да обръща внимание на силната болка, когато десният крак удари земята твърде силно. Още веднъж опря патерицата напред.
Двама индианци на коне излязоха иззад завоя и от възклицанието на единия Хю разбра, че е бил забелязан. В следващия момент иззад завоя излязоха два товарни коня. Чуваха се звуци, като че ли се приближават и още. Хю спря и се обърна. Първият от тях посегна за пушката си.
Той се обърна към тях, вдигна лявата си ръка с обърната към тях длан. Дясната също, вдигна я дотолкова, доколкото можеше. Иззад завоя излязоха още двама ездачи. Те също водеха след себе си коне, натоварени с кошове и вързопи. И тези ездачи посегнаха за оръжията си.
Когато се приближиха, Хю се увери, че са сиукси, дори предположи, че кошовете са пълни с реколта от градините на прогонените рий.
Отново си помисли за човешката проклетия. Изчака, докато те приближиха и спряха, насочили пушките си срещу него.
— Хю Глас — каза той и добави на техния език — приятел.
XV
Колтър
Соколът се рееше…
XVI
Глас
Мечката се изправи с диво ръмжене на задни лапи.
XVII
Колтър
Излезе от планините и се заклатушка сред морето от трева, което се простираше до Форт Мануел Лиза. Накуцваше, а слънцето напичаше гърба му. Нямаше повече планини, по които да се катери, нямаше хълмове и възвишения, нямаше буйни потоци. Това, което оставаше, разлюляната от вятъра трева на необятната прерия, беше маршрут, по който и слепец би могъл да стигне до форта. Колтър познаваше прерията като опакото на ръката си. Беше я кръстосвал с Луис и Лиза, а също и сам. Беше скитал по нея, брулен от силните зимни ветрове и от мекия летен ветрец, но никога не я беше кръстосвал, когато костите го боляха и скърцаха, а главата му сякаш плуваше в треска. Сега не можеше да различи дали тревата е вода, или водата е трева. Не можеше да каже дали той се движи, а тревата е неподвижна, или тревата се движи, а той стои неподвижен.
Задоволи се със съня за полет. Треперещото небе беше нажежено до бяло, а прашинките, които го изпълваха, бяха птици, негови събратя. Но той вече не можеше да се присъедини към тях. Дъхът му идваше на бодливи спазми. Едно накуцващо, подскачащо същество — вече не летеше. Тътрещата се несигурност на съдбата му — да се удави в снопове от трева — го плашеше повече от преследването на неговите врагове, чернокраките.
Сега се движеше като ранен сокол. Вече беше виждал птицата, която беше той сега. Изтощен от слънцето, големият екземпляр с червени рамене се беше приземил на един изсъхнал клон, само за да бъде застрелян от Крузат. Повален, соколът се мяташе в мократа утринна трева. Спомняше си очите като живи въглени, безмилостните нокти, несръчното подскачане, докато птицата се опитваше да хвръкне във въздуха.