Выбрать главу

— Не особено любезно встъпление, нали?

Луис не обърна внимание на Колтър и продължи да говори.

— След това той се върна при своята група и всички се отправиха към нас, когато…

— Бяха всичко осем човека, аз ги преброих.

Луис присви устна и замахна със стрък трева във въздуха.

— Бях сигурен, че има и други, които се крият, защото видях, че оставиха доста голям брой коне.

— Е, какво трябваше да направят, да докарат всичките?

Луис погледна накриво и поклати недоверчиво глава.

— Виж сега, аз ли разказвам, или ти?

— Зависи от това, дали си в настроение да говориш истината — каза лаконично Колтър.

Луис пак не обърна внимание на забележката.

— Аз, като командир, очаквах да имаме известни трудности с тях. Беше съвсем естествено, нали са индианци.

— И те са същата стока — отряза го Колтър.

— Но като се замисля, ние се отнасяхме към тях съвсем коректно. Когато се бяхме събрали всички и бяхме слезли от конете си, ни поканиха да изпушим една лула. Аз казах „Нашият човек с лулата в момента не е тук, затова ще трябва да почакаме малко“ Така можах да ги огледам малко по-добре.

— Ще трябва отново да се намеся, командире. Откъде разбра, че те предлагат да пушим твоята лула, а не тяхната? Може би нашият преводач е сбъркал. Не му е за пръв път. Във всеки случай отлагането си беше един вид обида.

— Трябваше да е моята лула, моят тютюн — настоя Луис. — В края на краищата ние правехме жеста, нали си спомняш? Освен това аз дадох на един от тях Джеферсънов медал, на друг дадох флаг, на трети кърпа. И всички изглеждаха доволни.

— Така ти се е сторило.

— Привечер аз предложих да устроим заедно бивак, което те приеха с радост. Поведоха ни към едно спокойно място край една река, до големи дървета, пред които постлаха в полукръг големи бизонски кожи. На това място легнахме да спим. Аз казах на тези хора, че съм пропътувал дълъг път от изток покрай голямата река, която тече към изгряващото слънце; че съм бил при големите води, в които залязва слънцето, и че съм виждал страшно много народи и съм канил всички тях да дойдат и да търгуват с нас на реките от тази страна на планините. След това им казах, че съм открил, че повечето от тях са във война със съседите си и че именно аз съм възстановил мира между тях. Аз застанах първи на пост, до единайсет и половина. Дотогава всички индианци бяха заспали. После събудих Р. Фийлдс и си легнах. Наредих на Фийлдс да наблюдава индианците много внимателно и ако някои от тях се раздвижат…

— … в съня си…

— … ако се размърдат заплашително, което сметнах за много вероятно, веднага да ме събуди. Призори един от индианците, на когото бях дал Джеферсънов медал, се промъкна зад Фийлдс и взе пушката му…

— Това не е представлявало особена трудност.

— А друг взе тази на брат му.

— Още по-лесно.

— В същия момент двама други се промъкнаха и взеха пушката на Дрюър и моята.

— Най-лесно от всичко.

— Дж. Фийлдс се обърна и видя индианеца да бяга с неговата пушка и пушката на брат му, когото веднага повика. Двамата хукнаха след индианците и ги настигнаха след петдесет или шейсет крачки…

… защото индианците се оставиха да ги настигнат.

— Щом взе пушката си, Р. Фийлдс наръга индианеца в сърцето с нож. Оня пробяга още около трийсет крачки и падна мъртъв. Докато успеем да си вземем останалите пушки, те се опитаха да избягат с нашите коне и…

— Един мъртъв индианец…

— Уверявам те, че убихме още неколцина, докато се опитваха да ни откраднат конете.

— Един мъртъв индианец…

— Оставихме го да лежи там, където беше паднал, с медала на врата си. Взехме четири от понитата на чернокраките като компенсация. Аз застрелях един в корема и след като той се довлече до скалите, изгорих четири щита и два лъка с колчаните в огъня, наред с много други лични вещи. Разбира се, взех си флага обратно.

— Естествено.

— През тази нощ, докато си почивахме, ти, Колтър, застреля един женски бизон и ние хапнахме малко от месото, което беше доста добро. Пред нас се простираше прерията, равна като тепсия, само тук-там по някой кактус. Над нас бяха надвиснали тежки буреносни облаци. Пътувахме на лунна светлина. Навред около нас вървяха огромни стада бизони, като в сън, сякаш бяха някакви лунатици. А ние сигурно сме изглеждали на тези огромни рунтави животни като същински опърпани призраци. Индианският ми кон ме носеше много добре. С две думи, много по-добре, отколкото моят собствен би ме носил, което не ми дава основание да се оплаквам от кражбата.