— Няма основание — съгласи се Колтър.
След това лицето и фигурата на Мериуедър Луис в кожени дрехи се размиха и Колтър разбра, че е сам. Денят отново се беше превърнал в нощ. Звездните дечица отново бяха излезли и танцуваха. Той ги гледаше изпод завивката си от наскубана трева. Те пееха някакви странни песни.
— Ще ме оставите ли жив още малко? — попита ги Колтър.
— Какъв смисъл? — носеше се песента им. — Какъв смисъл?
— Разкарайте ми се от главата — въздъхна Колтър. — На мене не ми пука дали ще живея, или ще умра.
Не можеше да си спомни кога за последен път е ял. Някакви горчиви корени край реката, кора от дива череша някъде другаде, стари изсъхнали гъби, някакви семена, оставени от прерийните кучета, змийски яйца… Пиеше дъждовна вода, легнал по гръб с отворена уста.
Какво значение имаше?
Яденето и пиенето бяха за онези, които искат да живеят. Той беше едно дрипаво същество, дошло от стотици мили. Създание, което пълзеше, вместо да върви.
Когато нещо в студената трева изръмжа в лицето му, той учтиво го попита какво е. „Кой ходи там?“ — попита той язовеца, тръгнал на своята вечерна обиколка.
Язовецът не пожела да се представи.
Нито изръмжа за втори път. Беше надушил у човека нещо, което беше извън неговите интереси. Мина покрай него, обърнал нос встрани, и отиде някъде на лов.
Нощта стана мразовита.
Толкова студена, че звездните дечица се разтрепериха.
Някъде в края на гората и равнината един старец и един младеж седяха на един хълм на лунната светлина, притихнали в одеялата си, и мислеха за един човек. Човека, когото някога бяха наричали Сийкеда. Сега не го наричаха така. Той беше надхвърлил това име, беше навлязъл в простия свят на непознатите неща.
— Веднъж — каза старецът на младежа, — в едно тресавище намерихме тяло на човек. Този човек дълго беше лежал мъртъв, но по лицето му ясно се виждало какъв е бил някога. Мъжът е бил велик воин, много по-висок от най-високия човек от нашето племе. И кожата му беше с различен цвят: нито много тъмна, нито много светла, нещо по средата.
— Колко дълго е лежал този човек в тресавището? — попита младежът.
— Дълго време — отвърна старецът, — по-дълго от паметта на най-стария разказвач от нашето племе.
— И все още е бил човек?
— Изглеждаше точно като човек.
— Да не е бил един от Първите хора?
— Така мислехме. Но после най-мъдрият човек сред нас каза, че не може да е така. Защото ако е бил човек от Първия свят, тогава магията му си е отишла, тъй като ние го гледахме отблизо.
— И какво направихте, дядо?
— Погребахме го, както му е редът. После го забравихме. Доколкото си спомням, оттогава той не е споменаван.
— Тогава защо ми разказа за него?
— Защото скоро ще забравим за Сийкеда. Ще забравим белия човек, който тича по-добре от най-добрите от нашето племе. Ще го забравим.
— Разбирам, дядо.
— Луис? — извика Колтър, когато се стресна от съня.
Беше малко преди зората, когато двете времена се сливат, когато тъмнината и светлината са разбъркани, а въздухът е обгърнат в мистерия и мъглата излиза от тревата като стари духове на зайци.
— Луис? — извика отново Колтър и седна в тревата. Сянката не каза нито дума, само постави в краката му малък димящ сноп от сладки билки, привързан, според индианския обичай, с тънко ремъче от червена кожа.
Той позна младежа по меката извивка на раменете му. Около него имаше някакво познато присъствие. Нещо, което го връщаше назад към преминаването през големите планини. Нещо, което му напомняше за Шарбоньо и неговата жена-змия, как беше името й?
Сакагагвеа.
У нея и у този младеж имаше една пъргавина, уверена и чиста като бликащо от скалите поточе. Не беше срещал бял човек, който да се движи така, освен може би Шарбоньо и някои от френските лодкари, които срещна в Сейнт Луис. Онези мъже, които живееха при индианците. По някаква причина той отново видя Сакагагвеа онази сутрин, когато започна да ражда. Нейните вярвания изискваха тя да изяде парче от роговата опашка на гърмяща змия. Това, според нейното племе, Змиите, гарантирало успешно раждане.
След това Колтър отново беше в морето от трева.