Задуха утринен вятър с прехвърчащи малки дъждовни капчици. Колтър потрепери. Над него премина тъмен облак. Той насъбра накъсаната трева около себе си като роба. Младежът направи същото.
— Тръгнах си и забравих името ти, момче — измърмори Колтър.
Младежът направи кръг с палеца и показалеца на всяка ръка и ги притисна към очите си.
Колтър вдигна рамене.
Младежът постави ръцете си отзад.
— Момчето с раираната опашка — каза Колтър.
Момчето се усмихна и каза нещо на своя език.
Колтър се усмихна. Същото беше и на езика на кроу, Братът на ракуна.
Младежът държеше някакъв камък и го гледаше с удивление.
— Аз го издълбах. Това е моят знак. Не съм се научил да чета и пиша, но мога да нарисувам знака си достатъчно добре. Моят тотем — Колтър се засмя и чукна по камъка с нокътя на десния палец.
Младежът се засмя. Дългите прави кичури висяха и закриваха лицето му. Направи някакво движение с камъка. Подаде го обратно на Колтър.
— Не, задръж го — каза Колтър. — Той принадлежи на твоето племе. Дай го на човека, който искаше черния ми дроб. Кажи му, че съм прогорил още един на ствола на едно дърво в дяволската паст. Има също така един на една голяма открита поляна в подножието на Тийт Маунтинс. Има и други, но…
Лицето на младежа бавно се обля с огъня на слънчевата светлина. Мъглата се вдигна от тревата. Колтър видя друго лице, което се появи върху това на индианеца. То беше бяло, младеж на приблизително същата възраст. Кръчмарката до него драскаше цифри върху една плочка. Колтър не можеше да разчете цифрите. Извади джобния си нож и надраска собствения си знак върху плочката. Кръчмарката го погледна мрачно и поиска да й се плати. Младежът протегна една монета. Сякаш умората от целия живот на Колтър се надигна в гърлото му. Беше сигурен, че ще повърне.
Сега лицето на младежа беше точно срещу него. Човекът пред Колтър изглеждаше досущ като някой младок, дошъл направо от фермата. Но у него имаше нещо жадно. Тесни очи, мечешки поглед, тромави движения и в същото време някаква сръчност.
Колтър се задави и преглътна застоялия металически вкус в гърлото си.
Кой беше този човек, който твърдеше, че го познава, и когото самият той сякаш познаваше?
Гаденето премина като вълна по пътя си за другаде. Той погледна още веднъж младежа в очите. Едър, веселяк, направо от фермата, обвит с някаква животинска топлина. Някой, по когото биха кацали мухи.
— Кой, по дяволите, си ти, млади човече?
Младото лице изчезна в гъстия дим на бара. Колтър въздъхна.
— Няма ли тези видения някога да свършат?
Той изръмжа, унесе се и повърна в тревата. Стомахът конвулсивно изхвърли съдържанието си. Три гарвана се закашляха в облака над него. В позлатената следобедна трева изви вятър.
— Колко дълго трябва да чакам смъртта? — извика Колтър на гарваните.
След това сякаш се вдигна и прелетя над широката река, която минатариите наричаха Заядливата река. Плуваше, летеше, опитваше се да се приземи. Крилете му пляскаха в тревата. Той излетя от себе си, за да срещне сенките оттатък.
XVIII
Глас
Най-близкият ездач присви леко очи, след което заговори на правилен английски.
— Какво ти се е случило?
— Нападна ме мечка гризли преди известно време — отвърна Хю, след което повтори това, доколкото можеше, на сиукски.
— Мечка гризли? — каза мъжът. — Тя е направила това с теб?
— Да.
— Къде?
— Нагоре, близо до разклонението на Гранд.
— Как си стигнал до тук?
— Пълзях през повечето време.
— Какво стана с мечката?
— Мъртва е.
— Какво си правил по ония места?
— Ловувах. За майор Хенри.
— Ние се сражавахме с майор Хенри срещу рий. Току-що спечелихме още една битка с тях — той посочи към кошовете на най-близкия кон. — Селото им гори. Взехме тяхното зърно и тикви.
Хю кимна.
— Видях ги да се отправят на запад — каза той. — Аз бях с майора, срещу рий.
— Защо сега не си с него?
— Помислиха ме за мъртъв и ме оставиха. Май съм приличал на мъртъв. А може би и сега приличам — той се закиска сухо.
— Гризлитата са корав народ.
— Няма спор.
— Но и ти, изглежда, си такъв. Ела с нас. Ще те нахраним, а нашите жени ще се погрижат за раните ти.