— Скоро, момче, боя се, че ще е скоро — каза майорът.
Джейми седна и се загледа.
Запяха птици. Денят продължи да се затопля. Слънцето се издигна високо в небето. Хю все още дишаше тежко. От ъгълчето на устата му се беше проточила слюнка. Пръстите му правеха бразди в земята.
Когато слънцето вече беше високо, майор Хенри погледна към ранения. Гледа го известно време и се обърна към Джейми.
— Може да изкара повече, отколкото смятахме. Доста е жилав, Джейми.
— Знам — отговори Джейми.
— Хората стават малко неспокойни, пък и рий точно сега са много войнствени.
— Разбирам — каза Джейми.
— Затова по-добре да потеглим към лагера на запад, преди да продължим. Знаеш накъде ще поемем.
— Знам.
— Затова смятам да ти оставя един човек, който да остане с тебе и да ти помогне да държите вълците настрана, докато… свърши. Останалите ще сме напред, ти ще ни настигнеш по пътя.
Джейми кимна.
Майор Хенри го стисна за рамото.
— Съжалявам за Хю, Джейми. Знам какво означаваше той за тебе. Сега ще поискам един доброволец и потегляме.
— Добре, сър.
Мечката отново се приближи до Хю, а той не можеше да й избяга. Краката му сякаш се бяха превърнали в корени. Мечката вървеше, изправена на задни лапи. Лицето й се носеше като черна вода. Той видя баща си и лицата на хората, които е бил принуден да убие. Черни птици се разлетяха от нея, пляскаха с крила в лицето му. Усети пресищащия сладък мирис и вонята на гнилост… след това мечката отново го сграбчи и го стисна. Започна да кашля. С всеки болезнен спазъм усещаше вкуса на кръв. Като че ли имаше някакви гласове — много гласове. Говореха му отдалече. Чуваше се тропот на копита, които идваха и си отиваха. Той видя мечката мъртва, одрана. Кожата й някак си го обгръщаше, лицето й стана негово, кървящо, с усмивка без хумор. Обвиваше го плътно, стана част от него. Ръцете и краката му бяха рунтави, в устата си усещаше гаден вкус. Краката му все още бяха като вкоренени. Все още черпеше сила от земята. Почти тъмна, лееща се песен…
Шапката обикаляше и се пълнеше с монети, една по една, докато Жул Ле Бон почувства прилив на състрадание и пожела доброволно да остане с Джейми при приятеля му. Нисък, жилав мъж, от лявата страна му липсваше един зъб. Той пожела всичко хубаво на останалите и постоя прав, докато се отдалечиха. След това седна при Джейми, въздъхна и погледна към Хю.
— Удивително силен е този човек — каза той след малко.
Джейми кимна.
— Значи не знаеш да има някого, на когото да пишем?
Джейми поклати глава.
— Жалко — каза Ле Бон. — Беше страхотен ловец. И все пак си мисля, че самият той би искал да свърши точно така — докато си върши работата… Погребан на едно от местата, където е ловувал.
Джейми отмести поглед. Ле Бон замълча. След малко стана и се отправи към огъня, който другите бяха оставили. Тенекиената кутия с вода беше все още топла.
— Искаш ли чай? — извика той.
— Не, благодаря.
Ле Бон си сипа една чаша и се върна с нея. Малко по-късно пушеше лулата си. Пийна още чай. Денят преваляше. От време на време Хю мънкаше нещо неясно, след това отново притихваше. Ле Бон поклати глава и се загледа в далечината.
Когато сенките плъзнаха на изток, Ле Бон вдигна глава.
— Чуваш ли копита? — попита той.
— Не — отговори Джейми.
Ле Бон се наведе и допря ухо до земята. Дълго време остана неподвижен.
— Чуваш ли нещо? — попита Джейми.
— Не. Бях се объркал. Стана отново.
— Тревожех се малко за рий — каза той. — Стори ми се, че чувам разни неща. — Засмя се, хвана кичур от косата си и го подръпна. — Просто не биха ни допаднали като компания, това е.
По-късно, когато си направиха вечеря от провизиите, които майорът им беше оставил, Ле Бон разказа за участието си в последната кампания. Джейми кимаше от време на време и гледаше Хю. Когато падна нощта, той го покри с одеяло.
— Удивително силен — повтори Ле Бон. — Тъжно е, когато си силен и това ти пречи. Когато няма надежда.
Сънищата на Джейми бяха объркани: за Хю, за мечката и индианците, за майор Хенри и хората му, които препускат, препускат в далечината. На сутринта се събуди неспокоен, остави Ле Бон да спи и хапна малко сухари с чай. Състоянието на Хю изглеждаше непроменено. Все още се бореше — може би, както казваше Ле Бон, срещу собствената си сила: от време на време помръдваше, но не проговори. Лицето му беше изпито, сиво. Пръстите му се мъчеха да сграбчат нещо. Колко ли време му трябваше на човек, за да умре?