Спа на пресекулки, а влагата предизвика болки в крака и хълбока. Сънищата му бяха накъсани. Яздеше с Джейми, ловуваше… Мечки, лагерни огньове, индианци… Пълзене през пороен дъжд… Тропот на копита… Под него минаваше дълга процесия — Том, Лафит. Танцуващия бизон, майор Хенри, Джейми, старата жена от племето рий… Гръмотевици и светкавици. И постоянния звук на дъжда. Той вървеше през някаква пещера дълбоко под земята и всичко това беше нарисувано по стените… Мрак, а след това отново мечката. Сега тя се отдалечаваше от него в пещерата и тогава дойде чувството за изоставеност, също както и тогава, когато приятелите му го бяха изоставили в прерията. Той искаше мечката да се върне, опита се да я повика, но от устата му не излязоха думи. Тя ръмжеше и вървеше тромаво надолу. Внезапно той откри, че плаче.
Събуди се облян в сълзи. Бурята все още изпълваше нощта. Избърса очите си и се сви в по-удобно положение. Скоро заспа отново, отново засънува, отново плака, но този път сънищата му бяха доста по-хаотични и изчезнаха веднага, щом се опита да си ги спомни.
На сутринта през мъглата все още ръмеше леко. Той се надигна в седнало положение, облегна се на скалата и се загледа. Сега е сух. Дали да тръгне и да се намокри отново? Но му беше студено, а движението щеше да го стопли. И все пак, когато спре, студът ще го чака в дрехите му. Знаеше, че скоро ще изпита глад, но при тези обстоятелства беше малко вероятно да се натъкне на нещо за ядене. Искаше да продължи към форта, да си свърши работата. Но какво значение имаше един ден повече или по-малко? Вече беше установил, че е загубил представа за времето от деня на злополуката насам. Придърпа колене нагоре и ги обхвана с ръце, колко време беше гледал сивата пелена на мъглата, не можеше да каже. Може би часове. Но когато най-после дъждът спря и той тръгна, не можеше да си спомни какво си беше мислил през това време.
Обвитият в памук ден някак си заглушаваше звуците и той вървеше в тишина. От време на време в тихия му бял свят изникваше ствол на дърво или скала, парчета от друга реалност. Мислеше си за времето, когато беше пресякъл вододела. Това беше същото — един свят, който съществуваше сам по себе си между два други свята, през които Хю преминаваше.
Край него прелетя някаква птица и изчезна. Някъде отгоре се чу крясък на сокол. Всичко беше много бързо и той не можеше да прецени дали птицата, която беше чул, е същата онази, която бе видял.
След това в мъглата видя очертанията на човек, който върви по пътеката пред него. Това го стресна и той почти извика. Вместо това вървеше зад него и се опитваше да установи дали има и други. Но не. Изглежда беше сам. Едър, тромав, накуцваше. Фигурата се измести леко встрани, изчезна, скрита от някакви клони, появи се отново.
Накуцването… синхронната крачка, едновременното движение на ръцете… Той се усмихна.
Спря и вдигна ръце, фигурата пред него направи същото. Свали лявата ръка. Отсреща беше повторено същото движение. След това отново тръгна и двойникът му направи същото, като ту се появяваше, ту изчезваше, когато мъглата се разкъсваше.
По пътя си мислеше за индиански истории, как караха духа да спре и след дълъг път той отново ги настигаше. Това, изглежда, беше точно обратното — като че ли към края на пътуването той се беше втурнал да настигне духа си. Скоро мъглата започна да се разнася и сянката му изчезна заедно с нея.
До пладне мъглата вече се бе вдигнала съвсем и въпреки че небето беше мрачно, не заваля отново. Дърветата бяха загубили още повече от зеленината си и пътеката беше покрита с жълти и позлатени листа, влажни, прилепнали по земята. Той се заизкачва по още един нисък хълм. На върха спря. Мътната сива ивица на река Шайен се проточваше пред него в далечината. Проследи я с поглед на запад, за да реши на кое място да я пресече — там, където на един завой ставаше по-тясна.
Отбеляза си наум мястото, където щеше да остави пътеката, за да пресече напряко. Най-после краят на пътешествието му изглеждаше реален. Тръгна надолу по хълма.
Докато преминаваше през откритото място, температурата около него падаше. Когато стигна до брега на реката, въздухът беше също така студен, както и водата. Той обиколи брега, провери дълбочината и реши, ако се наложи, да прекара остатъка от деня, за да хване някакъв дивеч, да го сготви и да го изяде, да си устрои лагер в закътаното място, което беше открил, и да премине през реката на сутринта.
Отне му половин час, докато открие заешка пътека, и още двайсет минути чакане, докато заекът мина по нея. Изстрелът му беше бърз и беззвучен. Десет минути по-късно улови още един. След това се върна при реката и ги почисти.