По-късно същия ден, докато гребяха нагоре по течението, студеният вятър задуха срещу тях. Мъглата се вдигна от реката, но небето остана мрачно. Цели флотилии от ярки листа плуваха срещу тях на юг. Прелитаха гъски, кряскаха. Хю гледаше пясъчните наноси, хълмовете, пътеките по двата бряга, като си отбелязваше движението на дивеча. Говореше си за рий с човека на Бразьо, Лангевин, който беше водач на експедицията. Чесаха си езиците през по-голямата част от следобеда.
Малко преди залез слязоха на брега и докато другите приготвяха лагера, Хю отиде на лов с новата си кремъклийка. За първите петнайсет минути изстреля един-единствен изстрел и повали една антилопа. Преди да падне нощта, тя вече се въртеше над огъня.
През нощта, свит на топло в бизонската кожа, той сънува, че е пак в прерията. Този път пълзеше и преследваше една мечка. Но тя беше пред него и се изгуби в далечината и в светлината на зората. Пръстите му драскаха земята. Събуди се, обзет от чувство за преследване. Отнякъде се чуваше вой на койот.
Беше забавно да бъде отново на лодката за по-дълго време. Да слуша плясъка на греблата, да усеща постоянното клатушкане. Влага във въздуха… Беше студено, с всички признаци и ухания на есента, и въпреки това нещо му напомняше на някои карибски утрини… На толкова близко разстояние до брега въздухът щеше да е изпълнен с постоянното жужене на насекомите в джунглата, крясъците на папагали… Изведнъж сякаш се озова в тропическа кръчма, където празнуваше успешен рейд. Лафит поръчваше още едно печено прасе и още грог. Когато вдигна ръка. Хю забеляза рязка от засъхнала кръв на ръкава на ризата си.
Засмя се. Лангевин погледна към него.
— На какво се смееш, том mon ami?
— Няма папагали — каза Хю.
През този следобед прехвръкнаха няколко снежинки. Реката остана мътносива, валежът не остави никакви следи по нея. Но след около час въздухът побеля. Не след дълго кафявите листа и голите клони придобиха леки бели очертания. Хю протегна ръка напред и погледа как снежинките се трупат върху нея, след това ги облиза. Беше като нещо, което би направил шаман или някой от онези хора обиа от островите, ако те изобщо са имали възможност да вкусят сняг. Беше така, сякаш е придобил власт над сезона, така както мечката го беше сграбчила. Протегна се и се прозя, а вятърът вече не му се струваше студен. Тогава се засмя.
— Какво има сега, mon ami? Папагалите?
— Ароматът на зимата — отговори той.
Отново помисли за пенсилванската зима, докато ловуваше в следобедната виелица. Вдигна пушката, за да се прицели в елена, застанал под едно дърво, и се поколеба. За миг му се стори, че е старата жена от племето рий, която беше видял, свела посивялата си глава. Натисна спусъка и картината се обля в светлина.
През нощта той проследи насън мечката в една пещера. Последва я дълбоко под земята, където целият живот беше изобразен по каменните стени като огромен стенопис. Той я последва покрай гигантските гущери и по-назад, към времето преди цветята и насекомите, гледаше как животът се свива и изчезва в морето. След това ловуваше, а мечката зави и двамата се прегърнаха като приятели, без враждебни чувства…
Гребяха покрай пясъчни наноси, боброви бърлоги, високи хълмове. От време на време Хю виждаше малки групи бизони. Имаше достатъчно елени, а понякога се срещаше и по някой лос.
Отминаха реките Тетон и Шайен. Хю гледаше наляво и следеше маршрута си в обратен ред. Ей там беше мястото, където беше хванал две риби с копие… Беше накуцвал с патерицата. Това се случи преди да срещне индианците. На това място болката беше по-голяма, въпреки че надеждите му бяха по-големи…
Странно беше това чувство — да се движиш назад във времето по този начин. Греблата скърцаха, а студените ветрове духаха и той се радваше, че не е срещнал мечката няколко седмици по-късно. Видя малка група антилопи, които пиеха вода от реката… Откъм запад дойде приглушен тътен на гръмотевица.
Дните, също както и времето, бяха размазани в своето еднообразие в една сива студена необятност, изпълнена с воя на вятъра и скърцането на греблата. Река Мороу се появи почти изненадващо. Да, сега той наближаваше мястото, където започна всичко това. Мястото, където срещна мечката, беше по-навътре вляво, а земите на рий — по-напред. Малко по-късно преминаха устието на Гранд. Няколко мили след това стигнаха до изоставените селища на рий. Опожарените жилища се открояваха сред белотата наоколо. Няколко кучета бродеха из останките. Никъде не се виждаха хора. Той гледаше всичко това, докато изчезна зад завоя.