— Чудя се къде ли са се измъкнали оцелелите? — попита Лангевин.
— Преминали са реката — отговори Хю. — Отправили са се на запад. Май смятат да ходят при поуните. Нали се падат малко нещо роднини.
И той отново видя старата жена да се тътри до него. Изпитваше някакво съжаление за болезнената й походка, въпреки че самият той не можеше да стане и да ходи. И все пак като че ли беше видял живота й, цялото й племе, което се точеше покрай него на запад с ясната мисъл, че краят е близо, и той не можеше да се докосне до онези последни часове, които всеки би искал да има, за да си уреди нещата.
През следващите няколко дни снегът се редуваше с дъжд. Земята под голите дървета беше мокра. Сутрин блестеше от скреж. По-късно сякаш изпускаше пара под ноемврийското небе. Виждаха се само прелитащите черни птици. Тревата беше станала кафява. Тук, по горното течение на Мисури, ветровете постоянно ги съпътстваха. Скоро стигнаха устието на Кенънбол и го отминаха.
Снегът идваше и си отиваше. След като отминаха река Харт, земята отново се покри с бяла покривка. Той накара стария Шарбоньо и шошонската му жена Сакагагвеа, които бяха придружавали Луис и Кларк през 1805 г., да го оставят на брега в деня преди да стигнат манданското селище. Каза, че иска да извърви последната част от пътя. Това разтревожи Хю, който имаше голямо доверие в инстинктите на старите. Сега, когато самият той ставаше един от тях, забеляза, че се чувства неестествено нащрек.
Но на следващия ден Хю пожела да го оставят на брега на няколко мили преди селото, за да може да ловува по пътя и да дойде с някакво месо. Лангевин се съгласи и Хю се отправи сред дърветата. Докато проправяше пътя си на север, той чу боен вик някъде в далечината. Последваха пушечни изстрели. Идваха откъм реката. Въпреки че той и другите бяха обмисляли възможните настроения сред манданите към търгуващите бели след последната кампания, дойде му наум, че може да е засада на рий. Не мандани. Със сигурност не бяха сиукси. Предположи, че група воини може да не са се съгласили с изтеглянето на запад и да са останали — нещо от този род. Виковете продължиха. Чу се още един изстрел.
Той се обърна, изруга и тръгна обратно. Очевидно приятелите му в лодката бяха нападнати. Ако нападателите им са достатъчно малко, може би като убие неколцина, останалите ще побегнат… Той забърза.
Когато достигна брега, забави ход и тръгна през един гъсталак. Скоро забеляза около дузина воини рий. Те се смееха и викаха, докато отмъкваха всичко от лодката и го пренасяха на техните канута.
Хю сведе пушката си и бавно се отдалечи. Спътниците му не се виждаха никъде, а някои от индианците носеха пресни скалпове. Беше твърде късно да помага на когото и да било, освен на себе си.
Щом излезе от гъсталака, той се отправи на север, като се прикриваше. Чудеше се каква ли е връзката между манданите и онези рий, които беше видял — ако изобщо имаше някаква. Възможно е, предположи той, рий да са се придвижвали по реката, когато са се натъкнали на неговата група. Както и да е, по-добре да не предполага нищо.
След няколко мили чу женски гласове. Хвърли се по корем и запълзя напред. Работеха в градина край някакво село от пръстени жилища. Говореха на езика на рий. Около жилищата имаше воини рий. Хю огледа разположението на селото. След това се оттегли внимателно, както беше дошъл.
Заобиколи бавно селото. Никога не беше идвал при манданите, но предположи, че рий са ги избили и са се настанили в тяхното селище. Ако е така, той просто трябваше да продължи по пътя си до Йелоустоун. Но не се виждаха признаци за насилствено превземане, а жилищата, които беше заобиколил, определено бяха на рий.
Когато остави селото зад себе си, ускори ход. На няколко пъти се натъкваше на пътеки, утъпкани от мокасини и неподковани копита. Придържаше се към дърветата.
След около двайсет минути той забеляза друго село. Изгуби два пъти повече време, за да го огледа. Примъкна се по-близо, наблюдаваше обитателите, вслуша се в говора им, за да се увери, че не говорят на езика на рий. Когато със задоволство установи, че селището наистина е манданско, стана и бавно навлезе така, че да го видят, със свободни ръце.