Този ден и нощта бяха по-студени от предните. Спомни си, че когато пристигна преди няколко седмици, изглеждаше, че зимата със сигурност ще бъде сурова, с обилни снеговалежи. Беше доволен, че студът не се отразява зле на предишните му рани. Страхуваше се, че бедрото и хълбокът ще започнат да го болят, щом дойде зимата. Но най-студено му беше на носа. През зимата винаги беше така с него. Дъхът му излизаше като кълбета пара. Той гледаше звездите през тях, винаги готов да се скрие при звук от копита или човешки гласове.
Но това не се случи. Дните се нижеха с монотонна еднообразност. Той продължи пътя си, като изминаваше десетина-дванайсет мили, преди да легне да спи. Първият път, когато гръмна с пушката си, за да застреля един елен, се замисли, че може да привлече нечие внимание. Закла го бързо и понесе толкова, колкото може. Едва няколко мили по-нататък спря, за да запали огън и да яде. Огънят също не привлече неканени посетители. Той прикри всички следи от него и от себе си и бързо продължи по пътя, като сдържаше песента, която напираше да излезе.
Всяка нощ му се струваше все по-студена, всеки следващ ден имаше по-малко топлина от предишния. Снежни виелици се извиваха и си отиваха. След всяка от тях оставаше все повече сняг. Но още не беше наваляло толкова, че да затрудни придвижването му.
Бяха му необходими малко повече от две седмици, за да види пред себе си мястото, където Йелоустоун и Мисури се сливат. Когато се загледа в далечината, забеляза палисадите на поста на Хенри на мястото между двете реки.
Той въздъхна тежко и веднага се отправи натам. Беше му трудно да повярва, че най-после е толкова близо. Скоро… Само да се прехвърли на северния бряг.
Застанал на брега на Йелоустоун, той се опита да прецени колко нагоре по течението трябва да навлезе в реката със сал, за да мине оттатък преди течението да го отнесе към Мисури. По-добре да бъда консервативен, реши той и тръгна.
Докато успее да завърши сала си, вече беше твърде тъмно, за да го използва. Хапна малко студена храна и легна да спи в едно сухо дере. Утрото беше слънчево, но студено. Той се намокри, преди да премине на другия бряг. И все пак преценката му се оказа правилна. Слезе на брега на около сто метра западно от форта.
Разтовари нещата си и се отправи към стената. Нещо не беше наред.
Портите бяха отворени. Отвътре не се чуваше никакъв звук. Хвана пушката, готова за стрелба, и влезе. Нямаше никакви следи от насилие, но майор Хенри и останалите ги нямаше. Изглежда се бяха махнали оттук завинаги, тъй като бяха взели със себе си всичко, което можеше да се отнесе. След няколко минути откри съобщение. Беше написано на една дъска, прикована на вратата на най-голямата барака: „Отиваме нагоре по Йелоустоун. Новият форт ще бъде след разклонението при Литъл Бигхорн.“
След като изрече няколко проклятия, Хю напусна форта и тръгна, като до залез беше изминал десет мили. Ден след ден той поддържаше това темпо. Три седмици по-късно прекара коледната нощ в едно дере под един набързо сглобен навес, хапна заешко и се чудеше колко е разстоянието до новия Форт Хенри. Снегът валеше все по-силно. Изглеждаше, че преспите около бивака му стават все по-дълбоки. Вятърът виеше като ранен звяр. Ако не друго, поне не беше в земите на чернокраките. Чудеше се дали това преместване има нещо общо с тях. По-скоро ловът с капани нататък е по-добър, реши той. Приближаваше се до земите на кроу, а с тях човек можеше да се разбере доста по-лесно, отколкото с чернокраките. Той почисти канчето си, стопи малко сняг и го изпи. Отпи глътка уиски от малкото шишенце, която носеше със себе си и се замисли как ли майор Хенри и хората му прекарват коледния празник. Дали са си приготвили богата вечеря? И сигурно Джейми пееше коледни песнички? Джейми… Колко ли е разстоянието до новия форт, където сега навярно пеят за любов и доброта? Почувства някаква болка в гърдите си. Ами ако го е пропуснал? Беше извървял доста път. Може да е поел в погрешна посока и сега да се отдалечава от форта?
За момент той беше сигурен, че наистина се е отклонил и го налегна черно отчаяние. Но веднага забеляза факти, които доказваха противното. Не беше забелязал следи от ловуване или капани, нито следи, които говореха за присъствието на бели. Не, не беше вървял достатъчно, макар да беше сигурен, че е изминал повече разстояние от стария форт дотук, отколкото от Кайова до старото място на форт Хенри. Не че това имаше някакво значение. Не сега. Той се прозина и затвори очи. Извън градовете времето нямаше толкова голямо значение.