На следващия ден си направи снегоходки и тръгна. През тази седмица имаше три лоши виелици. Срещна около половин дузина зайци — и един бобър, който беше по-скоро случайно улучен, отколкото издебнат. През следващата седмица прекара два дни в пещера, като гледаше диплещата се бяла пелена. Дойде Новата година. Това го накара отново да се замисли за хората на майора, които празнуваха и пееха. И Джейми беше сред тях. Чудеше се дали някой споменава неговото име?
Три дни по-късно си проправяше път през гора, след като беше преминал три замръзнали притока на Йелоустоун. Вятърът виеше като някой залутан дух, а снегът налиташе все повече и повече. Той почувства нещо като промяна в налягането, също както и онази нощ, когато пълзеше, малко преди в прерията да се разрази буря. През снега всяка сянка изглеждаше като част от други неща. Внезапно се появяваха дървета, сякаш бяха без корени и се скитаха из този полусвят, както светът на прерийните сънища, когато беше намерил пътя си към долината.
То стоеше пред него. Внезапно големият ствол, който някаква светлина от никъде беше очертала от сенките, се беше появил пред него, достатъчно близо, за да протегне ръка и да го пипне. Само бавните му движения не отговаряха на посоката на вятъра. Вирна муцуна и се вгледа през навяваните снежинки. Хю замръзна неподвижен. Стомахът му болезнено се сви. Не беше гризли, освен ако не беше някоя много млада. Не можеше да види истинския й цвят, защото беше покрита с навят сняг. Вероятно точно сега и собствената му брада беше покрита със сняг. Мечката се поклащаше, движеше лапи из въздуха. Беше малко по-висока от него. Дъхът й не миришеше като на гризли. Единственото, което той успя да подуши, беше козината й.
Ръцете му стискаха студената пушка. Той я носеше заредена, готова за всякакъв случайно срещнат дивеч. Знаеше, че може да я вдигне и да стреля в мечката, да я уцели, където си поиска. Разбира се, ако изстрелът не се окаже смъртоносен, той щеше да се изправи лице в лице срещу ранена и много ядосана мечка. Затова стоеше и гледаше, като си спомняше последния път.
— Аз те познавам, мечко — каза той, — и може би ние си дължим нещо един на друг, а може би не. Предлагам да си кажем довиждане и всеки да си върви по пътя. Какво ще кажеш?
Мечката стрелна поглед, сбърчи нос няколко пъти, след това се отпусна на земята, леко обърната наляво. След това се отдалечи, а Хю стоя известно време сам. „Е, добре — въздъхна той накрая. — Добре“ След това се обърна наляво и се отправи към група дървета. Тази нощ сънува мечката, цялата в бяло, как си отива.
Три дни по-късно, малко преди мръкване, стоеше върху едно малко възвишение и гледаше оградата от побити колове, издигната край мястото, където се вливат Литъл Бигхорн и Бигхорн. Гледаше издигащия се над нея пушек, долавяше мириса му. Най-после беше открил мястото… Внезапно ръцете му се изпотиха въпреки студа.
Тръгна напред, механично, с празно съзнание. Веднъж да се озове вътре, щеше да бъде движен от нещо по-дълбоко от мисъл. Един блед бухал се спусна ниско пред него. Внезапни пориви от североизток хвърлиха още сняг в лицето му.
Когато стигна до портата, той я ритна и почука по нея с приклад. Мина повече от минута преди един глас да извика:
— Кой е там?
— Хю Глас — отговори той, — а тук навън е адски студено.
— Хю Глас? — повтори гласът след дълга пауза.
— Точно така, Мартин. Дълго ловуване беше.
— Чух, че си мъртъв, Хю. Убит от мечка.
— Е, не че мечката не се опита, Мартин. Кой каза това?
— Джейми и Ле Бон. По дяволите, самият аз те видях да лежиш там, почти свършил.
— Сигурно си ме видял. Заедно с много други. Сега ще ме пуснеш ли? Или ме мислиш за призрак?
Последва друга тишина.
— Не, ако беше призрак, нямаше да е нужно да ти отварям вратата. Ти просто щеше да преминеш през нея, нали?
— Точно така. Отваряй проклетата врата.
След минута вратата се отвори навътре и Хю влезе. Мартин, нисък, жилав трапер с опушена брада, се поколеба само за момент, преди да му стисне ръката.
— Абсолютно вярно — каза той. — Ти си истински.
Хю кимна и погледна встрани, защото забеляза майор Хенри и двама други да идват откъм блокхауса. Мартин затвори портата и я залости.
— По дяволите, Хю! Ти си жив! — каза майорът, като му стисна ръката и сграбчи раменете му. — Какво се случи? Ние мислехме, че си храна за червеи. Как стигна дотук?