Болен. Чудеше се доколко е сериозно. Потрепна при мисълта за ужасната ирония в това да пристигне и да установи, че момчето си е отишло. Да бъде измамен от самата смърт по този начин.
Хю започна да ругае, докато вървеше, по една дума на всяка крачка, за да види колко разстояние може да измине, преди да изчерпи вулгарния си речник. След доста дълго разстояние той беше използвал всички думи, които знаеше, и започна отново. Отново… За свое учудване по-късно разбра, че литанията се е променила. Откри, че произнася някаква несвързана молитва.
— … и не го вземай още при себе си, Господи, моля те. Не и след всичко онова, което изтърпях заради него. Искам да говоря с него. Ако изобщо някой има право да говори с него, то това съм аз. Просто не би било честно…
След това изруга отново и млъкна.
Вървеше с мъка, безмълвен. Дъхът му излизаше във вид на пара. Брадата му беше пълна с ледени кристали. Един заек изскочи от скривалището си и пресече пътя му. Той го остави да избяга. Нямаше нужда. Още не.
Когато денят наближаваше, постепенно ставаше по-леко. Преследваше го студен вятър. Във въздуха се усещаше приближаването на буря и той ускори ход, за да измине колкото може по-голямо разстояние.
Снегът заваля след около час. В началото само няколко внезапни повеи, които по-късно прераснаха в плътен снеговалеж. За щастие вятърът все още духаше откъм гърба му и снежинките го навяваха отзад. Дърветата бяха покрити със сняг и светът стана бял като памук.
Болен? Може би сега бъхтеше този път, за да види един труп, да му отдаде почести, да му каже последно сбогом. Той виждаше как Джейми язди петниста кобила из прерията. Развяната от вятъра руса коса, по-бързо, още по-бързо, към една внезапна вечер, изпълнена с вик на бухали.
„Джейми“ — викаше той, но момчето не го чуваше и изчезваше в здрача. Хю заскърца със зъби и остана сам в един бял свят.
Следобед се образува поледица. На няколко пъти той залиташе в съновидения, в които Джейми беше негов другар на кораба. Минаваха през кръв, стрелба, грабежи. Плуваше до него в тъмните студени води на Галвстънския залив. Беше наполовина одран от индианките, привързан за дървен стълб, крещеше към него да дойде и да го убие. Хю падна на леда и стана. Отново падна и накрая започна да пълзи, отдавна загубил снегоходките си. Пълзеше сред висока трева, лежеше по гръб с отворена уста, докато бурята вилнееше над него, изкачваше се през пролома във вододела, гледаше бизоните, които преминаваха край него. Гледаше племето рий, старата, олюляваща се жена, която можеше от най-лек тласък да залитне в мрака. Чуваше гласа на Лафит, който казваше „Довърши го“ Вдигна пистолета си, а пред него стоеше Джейми и той започна да му крещи да го убие…
Хю се събуди с тракащи зъби в укритието от скали и борове, където някак си се беше прислонил, увит в одеялото си, обграден от дълбокия мрак, в който се сипеше белота. Избърса снега от лицето и брадата си, обърна се на другата страна и заспа.
Когато отново се събуди, беше затрупан. Не се помръдна, но си помисли за гроба, край който се беше събудил — кога беше това? Да, ето го чувството за погребение, което го беше разгневило в онзи ярък ден. Нека бъде така, реши той. Мястото е топло и удобно. Трябва да си глупак, за да станеш оттук и да напуснеш сигурността, която то ти дава, да се отправиш към студената неизвестност. Той беше тук с Джейми, може би онази могила, където са положени камъните. Сега те лежаха, отново и завинаги, в мястото, където любовта и омразата никога нямаше да проникнат в дълбоката топла земя, от която те бяха част.
И все пак имаше неща, които трябваше да се кажат и извършат, неща, които никога не са били изречени и направени. Преди беше отказал земята заради тях. И ако другият гроб беше по-скоро поличба, отколкото действителност — а той знаеше, че е така, след като сънят се оттегли като тромавата мечка, — той знаеше, че трябва да стане, макар да желаеше съня. Протегна се и сякаш се излюпи. Седна и се изтупа от снега. След това стана, изтърси одеялото, сгъна го, нави го и го напъха в багажа си. Изяде една дажба и няколко снежни топки, облекчи се и продължи.
Снегът продължи да навява около него. Сега той не кълнеше, нито се молеше. Само остави съзнанието си да се носи над цялата шир сред бели дървета, да вижда гробове, които отдавна е забравил, и лицата и фигурите на отдавна мъртви мъже и жени. Мислеше си за морето, погълнало други, които беше познавал, и колко приличаше на тази белота, пълна с вълни, и на прерията, през която беше пълзял.