— Какво правиш, Еди? — попита го Сузана.
Младежът едва овладя абсурдния импулс да скрие зад гърба си парчето дърво.
— Нищо — отвърна той. — Знаеш ли, реших да издялкам нещо. — Еди замълча, сетне добави: — Не ме бива особено.
Гласът му прозвуча сякаш се опитваше да я убеди, че наистина не го бива.
Сузана го погледна озадачена. В един миг изглеждаше сякаш се кани да каже нещо, сетне явно премисли, сви рамене и реши да го остави на мира. Нямаше представа защо той се срамува, че дялка парче дърво — баща й го беше правил толкова често — но реши, че ако Еди поиска да поговорят за това, сам ще й даде знак.
Той разбираше, че чувството му за вина е нещо глупаво и безсмислено, но разбираше също, че предпочита да дялка разни фигурки, когато Роланд и Сузана не са в лагера. Явно старите навици трудно се променяха. Борбата с хероина се оказа фасулска работа в сравнение с борбата с комплексите от детството.
Когато двамата бяха извън лагера, ходеха на лов или пък Роланд учеше Сузана да стреля, Еди обработваше парчетата дърво с неподозирано умение и нарастващо удоволствие. Формата лежеше скрита в дървото, да, тук беше прав. Еди реши, че този път ще успее да измъкне от парчето дърво почти всичко, може би дори щеше да превърне чатала в удобно оръжие. Нищо особено в сравнение с револверите на Роланд, но все пак оръжие, изработено от самия Еди. Негово, Тази мисъл му доставяше огромно удоволствие.
Когато в небето се разнесоха първите крясъци на подплашените врани, той не ги чу. Вече мислеше — надяваше се — как съвсем скоро ще открие дърво, в което е заключен лък.
5
Еди пръв чу мечока — но само минута-две преди Роланд и Сузана, защото се рееше на крилете на вдъхновението, което съпровожда най-сладките и мощни творчески пориви. През по-голямата част от живота си бе потискал тези импулси, а сега треската на съзиданието го държеше здраво в обятията си. Беше се превърнал в доброволен пленник.
От вцепенението го извади не трясъкът на повалените дървета, а долетелият от юг тътен от изстрелите на 45-калибровия револвер. Той се огледа, усмихна се и отметна косата си. В този миг, опрял гръб на огромния бор посред поляната, превърнала се в техен дом, озарен от златисто-зелените слънчеви лъчи, Еди изглеждаше истински красавец — младеж с кафяви очи и буйни тъмни коси, които непрекъснато падат върху високото му чело.
За момент погледът му се спря на другия револвер на Роланд, който беше в кобура, окачен на съседен клон. Запита се дали някога Стрелецът бе оставал и без двата си револвера едновременно. Този въпрос породи два други.
На колко години беше човекът, изтръгнал Еди и Сузана от техния свят, от тяхното време? И нещо по-важно, какво ставаше с него?
Сузана бе обещала да зачекне темата… само в случай, че се представи добре в стрелбата и не предизвика гнева на Роланд. Еди не вярваше Стрелецът да й отговори искрено, но все пак и двамата щяха да дадат на този проклет старец да разбере, че знаят, че нещо не е наред.
— Ако Бог пожелае, ще намерим и вода — каза той. Усмихна се и продължи да дялка парчето дърво. И двамата бяха започнали да използват поговорките на Роланд… и той техните. Сякаш бяха две половини от едно цяло…
Наблизо се срути дърво; Еди скочи на крака, в едната си ръка стискаше ножа на Роланд, в другата — полуиздялано парче дърво. Погледна в посоката, от която се разнесе трясъкът, сърцето му туптеше бясно, сетивата му бяха нащрек. Нещо се приближаваше. Сега вече чуваше тропота му из храсталака; съжали, че е реагирал толкова късно. Нещо му подсказваше, че сам си е виновен. Така му се пада, щом върши нещо по-добре от Хенри, щом ядосва батко си.
Още едно дърво се сгромоляса със сух трясък. Еди се взря между две високи ели и видя във въздуха да хвърчат трески. Съществото, причинило всичко това, нададе яростен рев, от който кръвта на младежа замръзна.
Каквото и да приближаваше, то имаше огромни размери.
Еди изпусна парчето дърво и захвърли ножа на Роланд към едно дърво на три-четири метра вляво от него. Ножът се превъртя два пъти във въздуха и се заби в кората. Дръжката затрепери. Еди извади от кобура револвера на Роланд и свали предпазителя.