Дали да остане неподвижен, или да побегне?
Почти веднага осъзна, че няма избор. Онова нещо бе не само огромно, но и бързо. Сега вече беше прекалено късно да му избяга. Между дърветата се появи огромна сянка, която се извисяваше над върховете на най-високите ели. Идваше право към него; съществото не го изпускаше от погледа си.
— О, Боже, с мен е свършено! — прошепна младежът, когато съществото прекърши поредното дърво, което се сгромоляса сред облак от прах и борови иглички. Онова нещо бе с размерите на Кинг Конг. Земята кънтеше под стъпките му.
„Как ще постъпиш, Еди? — внезапно го попита Роланд. — Помисли! Това е единственото ти преимущество. Какво ще направиш?“
Той не си въобразяваше, че може да убие чудовището. Вероятно би се справил с помощта на базука, но не и с 45-калибров револвер. Можеше да побегне, макар да му се струваше, че ако пожелае, звярът ще го настигне. Еди прецени, че вероятността да бъде сплескан под огромните задни лапи на чудовището е петдесет на петдесет.
Какво да прави? Да остане на място и да започне да стреля или да си плюе на петите?
Реши, че има и друг изход. Да се покатери на някое дърво.
Обърна се към елата, в чието подножие бе седял. Бе огромна и стара, може би най-високото дърво в околността. Първият клон се издигаше на два метра и половина над земята. Еди свали спусъка и затъкна револвера в колана си. Подскочи, улови се за клона и започна да се набира. Зад гърба му огромната мечка оповести с рев появата си на поляната.
Звярът щеше да сграбчи Еди, да го изкорми и да остави червата му да висят по клоните на дървото, ако в същия миг не бе кихнал за пореден път. Чудовището стъпи върху гаснещия огън, вдигна облак черна пепел и замръзна, опряло огромните си лапи в огромните си бедра; за миг заприлича на старец, навлякъл меча кожа, на старец, болен от грип. Кихна отново — АП-ЧИХ! АП-ЧИХ! АП-ЧИХ! — и от носа му излетяха облаци от паразити. Топла струя урина потече между краката му и угаси последните въглени.
Еди се възползва от тези няколко секунди, подарени му от съдбата. Изкатери се по дървото като маймуна, спря само за да се увери, че револверът на Стрелеца е все така здраво затъкнат в колана му. Бе обладан от ужас, не се съмняваше, че ще умре (какво друго можеше да очаква, след като го нямаше Хенри, който да се грижи за него), но в главата му се разнесе лудешки кикот. „Подгонен на едно дърво — рече си той_. — Как ви се струва, а? Подгонен на едно дърво от Мечодзила.“_
Чудовището отново вдигна глава. Онова странно нещо, което се въртеше между ушите му, хвърляше отблясъци. Мечокът се хвърли към дървото. Замахна с лапа, опитвайки се да свали Еди, все едно е борова шишарка. Ударът строши клона, който младежът току-що бе напуснал, а ноктите на звяра разкъсаха обувката му и я изуха.
„Добре, добре — каза си Еди. — Можеш да вземеш и двете, братле, щом ти харесват. И без друго са износени.“
Мечокът изръмжа и се хвърли към дървото, ноктите му се забиха дълбоко в кората, от която потече смола. Еди продължи да се катери нагоре. Клоните ставаха все по-тънки, а когато се осмеляваше да погледне надолу, виждаше помътнелите очи на чудовището. Поляната заприлича на мишена, в центъра на която се намираше угасналият огън.
— Не успя да ме докопаш, космато ко… — започна той, но в същия миг огромната мечка кихна. Еди се озова сред облак от хиляди бели червейчета. Те полепнаха по ризата, по ръцете, по лицето и по врата му.
Младежът изпищя от изненада и отвращение. Понечи да избърше очите и устата си, но загуби равновесие и едва успя да се хване за един клон. Държейки се с една ръка, с другата се опитваше да се изчисти от паразитите. Мечокът изръмжа и отново замахна към дървото. Елата се заклати като корабна мачта по време на буря… но този път ноктите оставиха бразди на цели два метра под клона, на който Еди беше стъпил.
Червейчетата умираха, осъзна той — явно бяха обречени от мига, в който напуснеха загнилото от болестта туловище на звяра. Това го ободри мъничко и той продължи да се катери нагоре. Спря едва когато изкачи нови шест метра, обзет от страх да продължи към върха. Стволът на дървото, с диаметър цели два метра и половина в основата, сега не надхвърляше четиридесет сантиметра. Еди бе разпределил тежестта си между два клона, но усещаше как те пружинират под краката му. Пред погледа му се откри невероятна гледка — към гората и хълмовете на запад, които образуваха вълнист зелен килим. При други обстоятелства би се насладил на пейзажа.