— Майчице, това е покривът на света! — възкликна той.
Сведе поглед към вдигнатата муцуна на огромната мечка и остана изумен, за няколко секунди изгуби всякаква способност да разсъждава.
От темето на звяра стърчеше нещо, което приличаше на локатор.
Устройството се въртеше, проблясвайки на слънчевите лъчи; до Еди достигна приглушено бръмчене. Навремето бе карал няколко стари коли — от онези, които гниеха по автокъщите — затова звукът му напомни скърцането на лагери, които ще блокират, ако не бъдат подменени.
Чудовището нададе протяжен вой. От устата му покапа жълтеникава пяна, примесена с бели червейчета. Ако никога досега не се бе срещал очи в очи с лудостта (а Еди смяташе; че има опит в това отношение — с онази кучка Дета Уокър например), то това беше… но, слава Богу, муцуната на звяра се намираше на десетина метра под него, а най-високата точка, до която можеха да достигнат убийствените нокти, бе на пет метра под краката му. И за разлика от дърветата, които мечката бе съборила по пътя си, това не беше изсъхнало.
— Патова ситуация, мой човек — въздъхна Еди. Изтри потта от челото си с омазана от смола ръка.
Съществото, което древните бяха нарекли Мир, обгърна дървото с огромните си лапи и го разтърси. Младежът отчаяно сграбчи ствола, който се залюля като махало.
6
Роланд спря на края на поляната. Сузана, седнала върху раменете му, се огледа с изумление. Под дървото, край което бяха оставили Еди преди около четиридесет и пет минути, сега стоеше някакво чудовище. През гъстите клони се виждаха части от туловището му. Празният кобур на Роланд лежеше на земята.
— Господи! — възкликна тя.
Мечката зави като изпаднала в истерия жена и разтърси дървото. Клоните зашумяха като при буря. Сузана вдигна поглед и видя някакво тъмно петно в подножието на върха. Еди беше прегърнал клатещия се ствол. В следващия миг ръцете на младежа се изплъзнаха и той едва не падна.
— Какво да правим? — изкрещя тя на Роланд. — Това чудовище ще го свали на земята. Какво да правим?
Роланд направи опит да се съсредоточи, но онова странно чувство се върна отново — чувство, което не го напускаше напоследък и което напрежението изостряше още повече. Сякаш в съзнанието му живееха двама души. Всеки от тях имаше свои спомени и когато започнеха да спорят, всеки твърдеше, че неговите са истински, Стрелецът се чувстваше като разрязан на две. Направи отчаяно усилие да помири двете половини и успя… поне за момента.
— Това е един от Дванайсетте! — възкликна той. — Един от Пазителите! Трябва да е Пазител! Но не очаквах…
Мечокът отново се опита да свали Еди. Заудря дървото като боксьор. Посипаха се счупени клони, които застлаха земята със зелен килим.
— Какво? — изпищя Сузана. — Къде са останалите?
Роланд затвори очи. В главата му прокънтя нечий глас:
„Момчето се казваше Джейк!“ А друг глас възрази: „НЯМАШЕ никакво момче! НЯМАШЕ никакво момче и ти го знаеш!“
„Разкарайте се и двамата!“ — изръмжа той мислено, след което продължи на глас:
— Стреляй! Простреляй го в задника, Сузана! Той ще се обърне и ще се хвърли към нас! Тогава гледай да уцелиш онова нещо на главата му. То…
Звярът изрева отново. Отказа се да удря дървото и продължи да го разклаща. Стволът на елата изпука тревожно.
Роланд изчака пращенето да заглъхне и изкрещя:
— Според мен прилича на шапка! Малка стоманена шапка! Простреляй я, Сузана! Гледай да не пропуснеш!
Изведнъж я облада ужас — ужас и потискаща самота.
— Не! Няма да улуча! Стреляй ти, Роланд!
Тя понечи да извади револвера от кобура, за да му го подаде.
— Не мога! — изкрещя Стрелецът. — Не и от този ъгъл! Ти трябва да го направиш! Това е истинско изпитание и гледай да не се провалиш!
— Роланд…
— Опитва се да прекърши върха на дървото! — изкрещя й. — Не виждаш ли?
Тя погледна револвера в ръката си. Сетне вдигна поглед към поляната, към огромната мечка, скрита сред облак прах и зелени иглички. Сетне погледна към Еди, който се поклащаше като метроном. Вероятно другият револвер на Роланд беше у него, но младежът не можеше да го използва, без да падне от дървото като гнила круша. Освен това не знаеше къде да се прицели.