Гранит Сити
Североизточен коридор
Модел № 4 ПАЗИТЕЛ
Сериен № АА 24123 СХ 755431297 I 14
Тип/вид МЕЧОК
ШАРДИК
Забележка: Субатомните елементи не подлежат на подмяна.
— Мили Боже, това е робот! — възкликна тихо Еди.
— Невъзможно — възрази Сузана, — когато го улучих, от него потече кръв.
— Може и така да е, но от главите на обикновените мечки не стърчат локатори. Освен това, доколкото зная, обикновените мечки не живеят две или три хил… — Млъкна внезапно, озадачен от действията на Стрелеца. Когато продължи, в гласа му звучеше отвращение. — Какво правиш?
Роланд не отговори; не бе необходимо да го прави. Действията му бяха очевидни — с помощта на ножа си издълбаваше очите на мечката. Извърши хирургическата операция бързо и акуратно. Когато свърши, закрепи кафеникавото желеподобно топче на върха на ножа, сетне го метна встрани. От дупката изпълзяха още няколко червейчета, опитаха се да слязат по муцуната на звяра, но умряха.
Стрелецът се приведе и надникна в очната орбита на Шардик, огромния мечок-пазител.
— Елате. Ще ви покажа истинско чудо.
— Еди, пусни ме — промълви Сузана.
Младежът се подчини, а тя с помощта на ръцете си бързо допълзя до мястото, където Стрелецът се бе надвесил над отпуснатата муцуна на звяра. Еди се присъедини към тях и надзърна. Тримата гледаха съсредоточено и мълчаливо в продължение на цяла минута; единственият звук, който нарушаваше тишината, беше граченето на враните, които кръжаха над главите им.
От празната орбита се стичаха струйки засъхваща кръв. Но не само кръв. Тя бе примесена с някаква бистра течност, която миришеше познато — на банани. А отвъд сложната плетеница от очни нерви се виждаше интегрална схема със сребристи елементи.
— Това не е мечка, а проклет уокмен — промърмори Еди. Сузана го погледа въпросително:
— Какво?
— Нищо. — Еди се обърна към Роланд. — Смяташ ли, че е безопасно да я пипаш?
Стрелецът сви рамене.
— Мисля, че да. Демонът, обладал това същество, вече си отиде.
Младежът предпазливо протегна пръст, готов да го дръпне при първите признаци за електрически ток. Първо докосна студените вече мускули около очната орбита, която бе с размерите на бейзболна топка, сетне и някакво сухожилие. Само че това не беше сухожилие, а тънка стоманена струна. Дръпна пръста си и видя синкавият огън да припламва за последен път.
— Шардик — промълви. — Името ми е познато, но не мога да се сетя къде съм го чувал. Говори ли ти нещо, Сузана?
Тя поклати глава.
— Работата е там, че… — Еди се засмя безпомощно — го свързвам със зайци. Не е ли странно?
Роланд се изправи. Коленете му изпукаха като пистолетни изстрели.
— Ще трябва да преместим лагера — каза той. — Онази поляна, на която се учихме да стреляме…
Едва успя да направи две неуверени крачки и се строполи ма колене, притиснал длани към натежалата си глава.
10
Еди и Сузана се спогледаха разтревожено, сетне младежът приклекна до него.
— Какво има, Роланд? Какво става?
— Имаше момче — каза Стрелецът със странен безжизнен глас. И веднага продължи: — Нямаше момче.
— Роланд? — повика го Сузана. Приближи се, прегърна го през раменете, усети как цялото му тяло трепери. — Роланд, какво има?
— Момчето — отвърна Стрелецът и я погледна с овлажнели от сълзи, но безизразни очи. — Момчето. Все това момче.
— Какво момче? — изкрещя Еди. — Какво момче?
— Върви — промълви Роланд, — има и други светове.
Сетне припадна.
11
Щом се смрачи, тримата седнаха край огромния огън, който бяха стъкмили насред поляната, наречена от Еди „стрелбището“. Зимно време това би било крайно неподходящо място за лагеруване — нямаше дървета, които да спират ветровете откъм долината, но по това време на годината проблемът не съществуваше. Еди реши, че тук, в света на Роланд, сега е късно лято.
Над главите им се ширеше черният свод на небето, осеян, както им се струваше, с безброй галактики. Почти право на юг, от другата страна на реката от мрак, се простираше долината. Еди виждаше как Старата майка се издига над далечния невидим хоризонт. Погледна към Роланд, който седеше, обвил коленете си с ръце. Въпреки топлината и близостта на огъня Стрелецът се бе увил с три кожи. Край него стоеше чиния с недокосната храна. В ръката си държеше кост. Еди отново вдигна поглед към небето и си припомни историята, която Стрелецът му разказа в едни от онези мъчително дълги дни, когато се отдалечиха от брега и започваха да се катерят по хълмовете, за да достигнат горите, в които да се приютят, макар и временно.