Сузана също беше смаяна от неочакваното появяване на малчугана, но когато хлапето се приближи, тя забеляза странния начин, по който то се движеше и измъкваше зелените клонки от косата си, украсена с панделки — малкият използваше само едната си ръка. Другата упорито държеше зад гърба си, дори докато преминаваше през гъсталака.
„Сигурно му е много неудобно“ — каза си Сузана, в този миг в съзнанието й като че се включи магнетофон и чу думите, които Роланд беше изрекъл, докато стояха на края на моста: „Знаех, че нещо подобно може да се случи… ако бяхме забелязали онзи тип по-рано, докато бяхме извън обсега на взривното му устройство… ама че лош късмет!“
Тя насочи револвера към малчугана, който скочи от тротоара и затича към тях.
— Стой! — изкрещя му. — Стой, не мърдай!
— Сузи, какво правиш? — извика Еди.
Младата жена не му обърна внимание. Сузана Дийн беше изчезнала и сега в инвалидната количка седеше Дета Уокър, а очите й трескаво блестяха.
— Стой, или ще стрелям!
Но малкият лорд Фаунтлерой сякаш не чуваше гласа й.
— Побързайте! — възбудено крещеше той. — Ще пропуснете забавлението. Спанкър ще увисне… — Докато говореше, най-сетне отпусна дясната си ръка, която криеше зад гърба си. В този момент Еди осъзна, че това не беше момченце, а джудже, чието детство отдавна е отминало. А изражението му, което младежът отначало беше взел за неподправена радост, всъщност беше смесица от ярост и ненавист. Страните и челото му бяха покрити с белезникави гноящи рани.
Сузана така и не успя да огледа лицето му. Вниманието й беше приковано към тъмнозелената топка, която държеше отвратителното създание. Това й беше достатъчно. Револверът изгърмя. Изстрелът отхвърли назад джуджето. От миниатюрната му уста се изтръгна пронизителен вик на болка и ярост. То се строполи на тротоара, изпусна гранатата и тя се изтъркаля обратно през арката.
Дета изчезна безследно, сякаш никога не се беше появявала. Сузана премести поглед от димящото дуло на револвера към безжизненото тяло на тротоара. На лицето й беше изписана смесица от изненада, ужас и страх.
— Боже мой! Убих го, Еди! Застрелях го.
— Смърт… на Беловласите! — Малкият лорд Фаунтлерой се опита да изкрещи тези думи с предизвикателен тон, но се задави от бликналата кръв, която заля малкото останали чисти места на елегантната му риза. От вътрешни двор на сградата се разнесе приглушена експлозия и завесата от растителност, която скриваше входовете, се изду като знаме под силен вятър. След секунда се издигнаха кълба задушлив дим. Еди се хвърли, върху Сузана, прикривайки я с тялото си, и върху гърба му се изсипа градушка от бетонни късчета, които за щастие бяха сравнително малки. Дочу някакви странни мляскащи звуци. Повдигна клепачи, погледна на ляво и видя как главата на джуджето се изтъркаля в канавката. Очите на малкия лорд Фаунтлерой бяха отворени, устните му бяха застинали в предсмъртна гримаса.
Дочуха се нови гласове — кресливи, изпълнени с ярост. Еди се надигна (инвалидната количка се наклони и едва не падна) и се втренчи към мястото, от което беше излязло джуджето. Иззад ъгъла на зданието и през входовете изскочиха двайсетина мъже и жени, сякаш бяха зли духове, материализирали се от дима, разнасящ се след взривяването на гранатата. Повечето носеха сини забрадки и размахваха оръжията си — разнообразна (и доста жалка) колекция от ръждясали мечове, тъпи ножове и пречупени тояги. Един от мъжете войнствено размахваше чук. „Това са Младите — помисли си младежът. — Прекъснахме празненството им и са побеснели от гняв.“
Когато „симпатягите“ забелязаха Сузана и Еди, който беше приклекнал до инвалидната количка, нададоха истерични викове:
— Смърт на Беловласите! Да убием и двамата! Те довършиха Ластър, да ги ослепи Бог! Водачът на групата беше омотал около бедрата си парче плат, напомнящо шотландска поличка, и размахваше ятаган. Завъртя острото оръжие (като едва не обезглави дебеланата, която вървеше по петите му и която навреме успя да се наведе), сетне се спусна към Еди и Сузана. Другите го последваха с възторжени викове.
Изстрелът на револвера сякаш раздра облачното небе и куршумът отнесе част от главата на нападателя с шотландската поличка. Кръв изпръска жълтеникавото лице на жената, която само преди миг едва не беше обезглавена, и тя дрезгаво изкрещя от изненада. Останалите се втурнаха покрай нея и мъртвеца, по лицата им беше изписана жадна възбуда.