— Еди! — извика Сузана и отново стреля. Някакъв човек, издокаран с копринена пелерина и ботуши до колената, се строполи на улицата.
Младежът понечи да сграбчи рюгера и се вцепени от ужас, когато реши, че го е загубил. Ръкохватката на пистолета някак се беше плъзнала под колана на панталоните му. Той пъхна ръка и дръпна силно, ала проклетото оръжие отказваше да излезе. Мерникът се беше закачил в бельото му.
Сузана изстреля един след друг три куршума. Всеки улучи целта, но това изобщо не охлади ентусиазма на нападателите.
— Еди, помогни ми!
Младежът разкъса панталоните си (внезапно му хрумна, че прилича на някакъв недодялан Супермен) и най-сетне успя да извади пистолета. С лявата си ръка вдигна предпазителя, подпря лакът на бедрото си и започна да стреля. Не беше необходимо да разсъждава… нито да се прицелва. Роланд ги беше учил, че по време на битката ръцете на стрелеца действат самостоятелно, сякаш са надарени с разум, и сега младежът се убеди, че това е самата истина. Всъщност от толкова малко разстояние дори слепец би улучил мишената. Сузана вече беше успяла да повали петима от нападателите; Еди покоси останалите като ураган, като за по-малко от две секунди застреля четирима.
В този момент тълпата, която в своята кръвожадна устременост действаше като един човек, се поколеба. Мъжът с чука неочаквано захвърли оръжието си и побягна, като комично се поклащаше, тъй като краката му бяха изкривени от ревматизъм. Последваха го още двама. Останалите нерешително спряха на улицата.
— Приближете се, страхливци! — процеди през зъби някакъв сравнително млад човек. Беше завързал синята забрадка около шията си като жокей на конно състезание. От двете страни на плешивата му глава стърчаха кичури рижа коса. Сузана си помисли, че непознатият изглежда като клоуна Карабел, а Еди си каза, че човекът прилича на Роналд Макдоналд; всъщност онова, което хрумна и на двама им, беше, че този тип е изключително опасен. Нападателят запрати към тях самоделно копие, което някога е било железен крак на креват. Оръжието изтрополи на тротоара, без да нарани онези, към които беше отправено. — Не бойте се, приятели! Последвайте ме! Ще ги заловим, ако ги нападнем заед…
— Извинявай, приятел — промърмори Еди и стреля в гърдите му.
Карабел (Роналд) политна назад и се хвана за сърцето. Втренчи в младежа широко отворените си очи, сякаш сърцераздирателно възкликна: „Не съм очаквал, че ще умра!“ Сетне ръката му се отпусна. От ъгълчето на устата му потече струйка кръв, която се стори необикновено ярка на Еди. Шепата оцелели нападатели безмълвно го наблюдаваха как падна на колене, един хукна да бяга.
— Не мърдай, кретен такъв, иначе ще видиш полянката, където свършва твоят жизнен път. — Повиши глас и продължи: — Хвърлете оръжията, момчета и момичета! Хайде, действайте.
— Ти… — прошепна умиращият. — Ти стрелец ли си?
— Да — отвърна младежът и мрачно огледа неподвижните нападатели.
— Про… прости ми — прегракнало изрече червенокосият, сетне падна по очи.
— Стрелци ли? — обади се един от малцината оцелели и по тона му личеше, че най-сетне е разбрал ужасяващата истина.
— Може да си глупак, но не си глух — сопна се Сузана, — и това все пак е нещо. — Тя вдигна револвера, който Еди знаеше, че е празен. Той се запита колко ли куршума са останали в рюгера. Нямаше представа колко се побират в пълнителя и мислено се прокле заради глупостта си… но никога не беше предполагал, че ще попадне в подобно положение. — Нали чухте заповедта, приятели? Хвърлете оръжията си. Вечеринката приключи.
Един след друг те неохотно се подчиниха. Жената, чието лице беше покрито с кръвта на предводителя с шотландската поличка, извика:
— Не биваше да убивате Уинстън, госпожо — днес му беше рожденият ден, честна дума.
— Трябвало е да си остане вкъщи и да изяде още едно парче от празничната торта — намеси се Еди. Като се имаше предвид случилото се досега, нито репликата на непознатата, нито собственият му отговор му се сториха странни.
Сред оцелелите Млади имаше още една жена — кльощава блондинка, чиято коса падаше на цели кичури, сякаш непознатата беше болна от краста. Еди забеляза как тя крадешком се промъкваше покрай мъртвото джудже към завесата от растителност и изстреля куршум пред краката й. Нямаше представа за какво му е притрябвала, но не искаше останалите да си помислят, че ще избягат безнаказано. Страхуваше се от онова, което щяха да сторят ръцете му, ако на болнавите, изплашени хора им хрумнеше да побягнат. Съзнанието му отхвърляше принципите на стрелците, но очевидно тази професия допадаше на ръцете му.