— Не мърдай, красавице! Подчинявай се на заповедите на офицера от приятелските въоръжени сили. — Погледна Сузана и изтръпна, като забеляза колко е пребледняла. — Сузи, добре ли си? — прошепна й.
— Да.
— Нали няма да припаднеш? Защото…
— Няма. — Младата жена извърна към него очите си, които бяха толкова потъмнели, че напомняха отвора на пещера. — Само че… досега не бях убивала човек… нали разбираш?
„Препоръчвам ти да свикнеш“ — понечи да каже младежът, ала прехапа език и отново насочи вниманието си към петимата Млади, които стояха пред тях. Те намръщено се взираха в него и в очите им се четеше страх, но не и ужас.
„По дяволите! — помисли си той. — Повечето от тях са забравили що е «ужас», както и «тъга», и «любов». Мисля, че вече са напълно безчувствени. Прекалено дълго са живели в чистилището“
После си спомни смеха, възбудените възгласи, ръкоплясканията и промени мнението си. Все още имаше нещо, което принуждаваше „двигателите“ им да работят. Спанкър можеше да го потвърди.
— Кой е командирът ви? — попита ги, без да откъсва поглед от кръстовището зад тях в случай, че съмишлениците им се осмеляха да се върнат. Засега не виждаше и не чуваше нищо подозрително. Хрумна му, че другите Млади са изоставили приятелите си на произвола на съдбата.
Петимата неуверено се спогледаха, накрая жената, чието лице беше изпръскано с кръв, заговори:
— Ами… командваше ни Спанкър, обаче щом барабаните на боговете започнаха да бият, щом той изтегли смъртоносния жребий, та затуй го обесихме. Май Уинстън трябваше да го замести, ама вие го очистихте със скапаните си револвери. — Тя избърса кръвта от страната си, погледна дланта си, сетне намръщено извърна очи към Еди.
— Как мислиш, какво се опитваше да ми направи Уинстън със скапаното си копие? — сопна се младежът и с отвращение установи, че непознатата го е накарала да изпита вина заради постъпката си. — Може би е искал да подстриже бакенбардите ми, а?
— Убихте Франк и Ластър — продължи тя, сякаш не го беше чула, — но кои всъщност сте вие? Или сте Беловласи, което е лошо, или пък скапани чуждоземци, което е още по-страшно. Колко ли от Младите са останали в Северния град? Може би Топси морякът е оцелял, обаче не е тук, нали така? Седна си в лодката и отплава надолу по реката, да го убие Господ дано! Сузана беше престанала да слуша бръщолевенето на непознатата. Ужасеното й съзнание се беше вкопчило във фразата, която жената беше изрекла преди малко: „Спанкър изтегли смъртоносния жребий…“ Спомни си разказа на Шърли Джексън, озаглавен „Лотарията“, който беше чела едно време в колежа, и разбра, че тези хора, изродени потомци на истинските Млади, живееха в кошмар, напомнящ кошмара на Джексън. Нищо чудно, че бяха неспособни на силни чувства, след като знаеха, че им предстои да участват в тегленето на ужасяващия жребий, което се провеждаше не веднъж годишно както в разказа, а два-три пъти дневно.
— Но защо? — обърна се тя към жената с окървавеното лице и откри, че гласът й е прегракнал от ужас. — Защо го правите?
Непознатата я изгледа така, сякаш пред нея стоеше най-голямата глупачка в света.
— Защо ли? Защото не искаме призраците, които живеят в машините, да се вселят в телата на Беловласите и Младите, които са живели тук, и да ги изпратят през дупките в улиците, за да ни изядат. Та това е известно на всички…
— Призраци не съществуват-прекъсна я Сузана, но осъзна колко неубедителен е тонът и. Всъщност в този свят призраците бяха навсякъде. Въпреки това продължи: — Онова, което наричате „барабаните на боговете“, е само лента със запис. Това е всичко. — Ненадейно я осени гениална мисъл и тя добави: — Хрумвало ли ви е, че Беловласите го правят нарочно? Живеят в другата част на града и в подземията, нали? Винаги са мечтали да ви прогонят, да се отърват от вас. Може би са открили как да ви накарат да свършите тяхната работа.
Изпръсканата с кръв жена стоеше до възрастен човек, който носеше (съдейки по вида му) най-старото бомбе на света и дрипави къси панталони. Той пристъпи напред и заговори на Сузана прекалено учтиво, което подчертаваше презрението му към нея: