— Майчице! — възкликна Еди. — В сравнение с това чудо нюйоркската Гранд Сентръл прилича на автобусна спирка в някое забутано градче на гъза на географията.
— Истински поет си, скъпи — сухо отбеляза Сузана.
Стъпалата, които обкръжаваха цялото здание, водеха към огромно фоайе. Завесата от пълзящи растения липсваше, но те не успяха да надникнат вътре, тъй като надвисналият покрив хвърляше голяма сянка. Сградата беше обкръжена от тотемите на Лъча, но на четирите ъгъла се издигаха статуи на същества, които Сузана беше виждала единствено в кошмарите си и се надяваше да не срещне никога: ужасяващи каменни дракони с люспести туловища, закривени нокти като на грабливи птици и жадни, всевиждащи очи.
Еди докосна рамото й и й направи знак да погледне нагоре. Сузана се подчини… и почувства, че се задушава. На върха на покрива, издигайки се над драконоподобните чудовища и тотемите на Лъча, сякаш властваше над тях, се извисяваше златна статуя на воин, висока най-малко осемнадесет метра. Износената каубойска шапка на мъжа беше килната на тила и откриваше челото му, набраздено с бръчки — спомен от изминалите години и преживените трудности; на гърдите му висеше триъгълна кърпа, сякаш човекът я беше свалил, след като дълго време беше предпазвала лицето му от праха. В едната си ръка той стискаше револвер, в другата — нещо подобно на маслинено клонче.
На покрива на Гарата се издигаше излят от злато Роланд.
„Грешиш — каза си Сузана и се опита да си поеме въздух. — Не е Роланд… въпреки че в известен смисъл е именно той. Този човек е бил стрелец и навярно е загинал преди повече от хиляда години, а приликата между него и Роланд е същността на ка-тет, която трябва да научиш.“
От юг се разнесоха гръмотевици, напомнящи на топовни гърмежи. Мълнии прорязваха облаците, които бясно се носеха по небето. Младата жена съжаляваше, че няма достатъчно време да разгледа златната статуя на покрива и каменните животни, които заобикаляха сградата — стори й се, че върху всяко бяха издялани някакви думи, които можеха да й дадат полезни сведения; ала сега нямаха време за губене.
На мястото, където Улицата на костенурката се вливаше в площада на Гарата, напречно на платното се простираше широка червена ивица. Мод и човекът, когото Еди беше нарекъл Джийвс, спряха на почтено разстояние от червената линия.
— Няма да направя нито крачка повече — отсече жената. — Сигурно ще ни заплашите със смърт, но рано или късно всеки човек умира. Предпочитам да загина, без да прекрача червената линия. Не искам да си навлека гнева на Блейн заради някакви чуждоземци.
— Аз също — промърмори Джийвс. Беше свалил прашното си бомбе и го притискаше към голите си гърди. Лицето му беше изкривено от суеверен страх.
— Добре — каза Сузана. — Веднага изчезвайте.
— Ще ни застреляте в гръб, щом се обърнем — прошепна мъжът с треперещ глас. — Залагам си главата, че точно това ще направите.
Мод поклати глава. Засъхналите струйки кръв бяха превърнали лицето й в гротескова маска.
— Знам едно — няма на света стрелец, който да убива хората, когато са с гръб към него.
— Нима си сигурна, че тези двамата се стрелци? Защо да вярваме на думите им?
Жената посочи към големия револвер с износена ръкохватка от сандалово дърво, който Сузана здраво стискаше. Джийвс погледна към оръжието… и след секунда протегна ръка на Мод. Когато тя я пое, Сузана внезапно осъзна, че тези двамата изобщо не изглеждаха като опасни убийци. Приличаха по-скоро на Хензел и Гретел, отколкото на Бони и Клайд. Бяха уморени, изплашени и объркани; толкова дълго се бяха лутали без посока във вековната гора, че неусетно бяха остарели. Омразата й изчезна и беше заменена от съжаление и неописуема тъга.
— Сбогом — промълви тя. — Вървете по пътя си и не се бойте нито от мен, нито от моя мъж.
Мод кимна.
— Вярвам, че няма да ни причините зло. Прощавам ти, задето застреля Уинстън. Чуй какво ще ти кажа и слушай внимателно: не се доближавайте до Гарата. Не зная за що искате да се срещнете с Блейн, но каквито и да са причините, те не са достатъчно сериозни, за да се обречете на сигурна смърт.
— Нямаме избор — намеси се Еди, а над тях отново се разнесе гръм, сякаш потвърждаваше думите му. — А сега ми позволете да ви обясня нещо. Нямам представа точно какво се намира под Луд, но съм сигурен, че барабаните, от които толкова се страхувате, са част от песен, а записът е бил направен в света, от който идваме двамата с жена ми. — Погледна към смаяните им лица и раздразнено вдигна ръка. — Боже мой, нима не разбирате, че взаимно се избивате заради някаква песен, която дори не е била записана на малка плоча.