25
Щом се озоваха във вонящия мрак на подземните канали, Гашър престана да се движи с убийственото темпо, което беше наложил, докато се движеха на повърхността. Това едва ли се дължеше на тъмнината. Похитителят действително познаваше маршрута като пръстите на ръката си и сякаш се беше успокоил, че Роланд е загинал в смъртоносния капан.
Ала Джейк започваше да се съмнява. Ако Роланд беше видял капана с проводниците, който беше много по-трудно забележим от следващия, не би могъл да пропусне мраморния фонтан. Момчето предполагаше, че Стрелецът нарочно е съборил каменната грамада, за да заблуди Гашър и да го накара да забави ход. Съмняваше се, че Роланд ще успее да ги последва през подземния лабиринт (тъмнината щеше да му попречи, макар да притежаваше изключителна интуиция), но на сърцето му олекна като знаеше, че приятелят му не е загинал, докато се е опитвал да удържи на думата си.
Завиха надясно, наляво, отново наляво. Сетивата на Джейк се изостриха, за да компенсират загубата на зрителни възприятия, и той смътно забеляза други тунели. Грохотът на задъхващи се двигатели ту се усилваше, ту отслабваше, когато коридорът, образуван от каменните основи на зданията, се стесняваше. Духаше непрестанен вятър, който понякога беше топъл, после ставаше леден. Стъпките им отекваха, докато прекосяваха перпендикулярни тунели, от които се разнасяха зловонни изпарения. Веднъж Джейк едва не си разби главата в някакъв метален предмет, който стърчеше от тавана. Опипа го и разбра, че вероятно беше воден кран. След това страховито преживяване продължи напред, като протягаше ръце, за да избегне нови стълкновения с невидими предмети.
Гашър го направляваше с удари ту по едното, ту по другото рамо, все едно, че беше впрегатно животно. Движеха се бързо, но без да тичат. Пиратът се беше поокопитил дотолкова, че затананика, сетне запя с неочаквано мелодичен теноров глас:
Изпя още пет-шест куплета с подобно дълбокомислено съдържание, после нареди на момчето:
— А сега е твой ред, малкия.
— Не знам никакви песни — задъхано отвърна Джейк.
Всъщност дишането му почти не беше затруднено, но искаше да заблуди похитителя си. Нямаше никакъв план, но положението му беше толкова безнадеждно, че трябваше да опита всичко, за да се спаси.
Гашър го блъсна толкова силно в гърба, че момчето едва не се просна в мръсната вада, която течеше по тунела.
— Гледай да се подсетиш, сладурчето ми, за да не ти счупя гръбнака! — Той замълча, сетне добави: — Тук е пълно с призраци, момче. Живеят в шибаните машини, така да знаеш. Пеенето ги прогонва, не си ли чувал? А сега пей!
Джейк трескаво напрегна паметта си — не му се искаше да изтърпи втори подобен удар — и си спомни песничка, която беше научил по време на дневния летен лагер, когато бе седем-осемгодишен. Закрещя в мрака, като слушаше как ехото от гласа му се мята между плясъка на водата, отекването на капките и приглушения грохот на двигателите:
Гашър го сграбчи за ушите, сякаш бяха дръжки на тенджера, и го накара да спре.
— Пред теб има дупка. Като ти слушах гласа, си рекох, че ще направя услуга на човечеството, ако те оставя да се бухнеш в ямата, ама това няма да се хареса на Тик Так, така че ще поживееш още малко. — Пусна ушите му, които горяха като ожулени от коприва, и го сграбчи за яката. — А сега се наведи, докато напипаш стълбата от другата страна. Гледай да не паднеш, че да повлечеш и двама ни.
Джейк предпазливо се наведе и протегна ръка — изпитваше ужас при мисълта, че ще падне в невидима яма. Докато опипом търсеше стълбата, почувства повей на топъл, чист и почти ароматен въздух, видя над себе си проблясване на бледорозова светлина. Докосна желязна скоба в стената и се вкопчи в нея. Раните от ухапването отново се отвориха и той почувства, че по дланта му потече топла кръв.