— Остави го на мира, Еди — каза тя. — Не обича да прави догадки.
— Защо, понякога се налага да гадаеш — възрази Роланд за учудване и на двамата. — Когато на човек не му остава нищо друго, започва да гадае. Отговорът е не. Не мисля, че порталите приличат на вратата от брега. Не мисля, че водят към място или време, което познаваме. Смятам, че вратите на плажа — като онези, през които дойдохте вие двамата, приличат на опорната точка, на която се поклаща дъска.
— Детска люлка ли? — попита Сузана и поклати длан напред-назад, за да покаже какво има предвид.
— Да! — зарадва се Роланд. — Точно така. На единия край на люлката…
— Люлката — поправи го Еди с усмивка.
— Да. На единия край е моето ка. На другия е_ ка _на човека в черно, на Уолтър. Вратите бяха центърът, резултат от взаимодействието между две противоположни съдби. Онези, другите портали са много по-големи от мен, от Уолтър или нашата компания.
— Искаш да кажеш — поколеба се Сузана, — че порталите, охранявани от Пазителите, са извън ка. Отвъд ка?
— Така мисля. — На устните му пробяга мимолетна усмивка. — Предполагам, че е така.
Известно време поседя, без да промълви нито дума, сетне взе една пръчка. Разчисти килима от борови иглички пред себе си и начерта следния кръг:
— Това е моят свят. Поне в детството ме учеха, че изглежда така. Хиксовете са портали, разположени в безкрая. Ако начертаем шест линии и свържем порталите по двойки… ето така…
— Виждате ли, че линиите се пресичат в центъра?
Еди почувства как мравки полазиха по гърба му. Устата му внезапно пресъхна.
— Това ли е, Роланд? Това ли е…
Стрелецът кимна. Изпитото му, набраздено от бръчки лице, изглеждаше мрачно.
— В центъра лежи Великият портал, така наречената Тринадесета врата, която е ключът не само към този свят, а към всички светове.
Посочи центъра на кръга.
— Тук е Тъмната кула, която търся през целия си живот.
13
— Край всеки от дванайсетте по-малки портала Древните поставили по един Пазител — продължи Стрелецът. — Като малък можех да изрецитирам стихотворение за всеки от тях научих ги от гувернантката и от Хакс, готвача… но това беше толкова отдавна. Разбира се, един от Пазителите беше мечка, имаше риба… лъв… прилеп. А и костенурката, тя беше много важна…
Той вдигна поглед към звездното небе и сбърчи чело в опит да се съсредоточи. Сетне неочаквано ведра усмивка озари суровите му черти и той издекламира:
Роланд се изсмя.
— Хакс обичаше да пее тази песен, докато приготвяше глазурата на някоя торта, после ми позволяваше да оближа лъжицата. Невероятно, че си я припомних, нали? Когато пораснах, реших, че Пазителите не съществуват — че те са по-скоро символ, не реалност. Явно съм сгрешил.
— Нарекох го робот — каза Еди, — но мечокът не беше робот. Сузана е права, ако стреляш по някой робот, от него ще потече само машинно масло. Мисля, че хората в моя свят наричат това киборг — същество, което е наполовина машина, наполовина жив организъм. Гледах един филм… разказахме ти какво представляват филмите, нали?
Роланд се усмихна и кимна.
— Добре, този филм се казваше „Робокоп“ и героят не се различаваше особено от мечока, който Сузана уби. Как разбра къде е слабото му място?
— Спомних си една от легендите, които Хакс разказваше. Ако бях послушал бавачката си, Еди, ти отдавна щеше да се намираш в търбуха на звяра. Във вашия свят казват понякога на децата да сложат шапката за мислене?
— Така е — каза Сузана.
— Ние също и това е свързано с легендата за Пазителите. Разказваха ни, че всеки от тях има по още един мозък, който се намира вън от главата му. В някаква шапчица. — Роланд ги изгледа и се усмихна отново. — Не приличаше много на шапчица, нали?
— Да — съгласи се Еди, — но все пак легендата се оказа достатъчно точна, за да ни спаси.