Не последва пращене на електричество, по ръката му не пробягна синкава мълния. Нямаше признаци, че апаратът работи.
„Може би Блейн все пак е мъртъв“ — помисли си младежът, макар да знаеше, че надеждите му са напразни.
— Хей! — извика в микрофона и ненадейно си представи как бедният Ардис е крещял от болка, докато синият пламък е обгръщал тялото му, очите му са се разтапяли, а косата му е горяла като изсъхнала слама. — Хей! Блейн, обади се! Има ли някой там?
Отдръпна пръста си от бутона и напрегнато зачака. Усети как Сузана стисна ръката му с малката си студена длан. Още не беше получил отговор, затова с нежелание отново натисна бутона.
— Блейн, чуваш ли ме?
Отдръпна ръка и затаи дъх, но не чу нищо. Внезапно го обзе странно чувство, каквото изпитваше в моменти на страх и напрежение. Когато то го завладяваше, го обземаше безразличие. Абсолютно нищо не го интересуваше. Беше му се случило, когато беше надхитрил пратеника на Балазар, същото му се случваше и сега. Ако Роланд го видеше в подобни моменти, със сигурност щеше да се закълне, че Еди не само е копие на Кътбърт, а е самият Кътбърт.
Натисна бутона с палеца си и закрещя в микрофона, като имитираше (съвсем безуспешно) човек, който говори с префърцунен английски акцент:
— Привет, Блейн. Здравей, стари приятелю. Казвам се Робин Лийч и водя предаването „Животът на богатите и безмозъчните“. Имам честта да ти съобщя, че си спечелил от лотарията шест билиона долара и нов-новеничък форд ескорт.
Гълъбите изплашено запляскаха с крила и полетяха в мрака. Сузана изумено изкрещя. Изглеждаше потресена като набожна жена, която току-що е чула съпругът й да богохулства в Божия храм.
— Еди, престани! Престани, чуваш ли!
Но младежът не можеше да престане. Устните му бяха разтегнати в усмивка, ала очите му блестяха от страх, истерия и едва сдържано раздразнение.
— С еднорелсовата ти приятелка Патриша ще прекарате незабравим месец в Джимтаун, където ще пиете най-хубавото вино и ще печете най-красивите девственици. Ти…
— Ш-ш-т!
Младежът млъкна и погледна към Сузана. Беше сигурен, че тя му е изшъткала (не само защото вече се беше опитала да го накара да замълчи, но и защото тук нямаше друго човешко същество) и същевременно знаеше, че не е била тя. Нямаше смисъл да се самозаблуждава — беше чул гласа на много малко и много изплашено дете.
— Сузи, ти ли извика?
Младата жена поклати глава и посочи към кутията. Той забеляза, че бутонът с надпис „Команда“ блести с едва забележима розова светлина. Цветът беше като на еднорелсовия влак, който спеше зад преградата.
— Ш-ш-ш-т, не го будете — произнесе от домофона печален детски глас, нежен и тих като вечерен ветрец.
— Какво… — започна Еди, после поклати глава и леко натисна бутона ГОВОРЕТЕ/СЛУШАЙТЕ. Когато отново за говори, — гласът му не напомняше гръмовния глас на Робин Лийч, по-скоро беше шепот на заговорник:
— Кой си? Какво представляваш?
Отмести пръст от бутона и двамата със Сузана се спогледаха. Очите им бяха разширени от страх, като на деца, които са открили, че живеят заедно с опасен (и може би побъркан) възрастен. Как ли го бяха разбрали? Много лесно — научили го бяха от друго дете, което дълго беше живяло с ненормалника, като се е криело в тъмните ъгли и се прокрадвало навън, когато възрастният е заспивал; изплашено дете, което е почти невидимо.
Никой не отговори на въпросите на Еди. Младежът почака няколко секунди, всяка от които му се стори толкова дълга, че би могъл да прочете цял роман. Точно когато повторно посягаше към бутона, отново се появи розовата светлина.
— Аз съм малкият Блейн — прошепна детското гласче. — Онзи, когото той не вижда, когото е забравил. Мисли, че ме е изоставил сред залите на руините и коридорите на мъртъвците.
Младежът натисна бутона. Ръката му неудържимо трепереше, трепереше и гласът му:
— Кой е онзи, който не вижда? Мечокът ли?
Разбира се, че не беше мечокът. Мъртвият Шардик лежеше в гората далеч оттук; дори за това кратко време светът се беше преместил. Неочаквано Еди си спомни какво изпитваше, докато притискаше ухо към тайнствената врата на поляната, където Шардик прекарваше своя незавиден полуживот, към вратата на жълти и черни райета, която незнайно защо го ужасяваше. Едва сега осъзна, че това бяха детайли от една и съща картина, части от кошмарно и разлагащо се цяло, огромна паяжина, в центъра на която като странен каменен паяк се намираше Тъмната кула. През последните дни целият Среден свят се беше превърнал в имение, обитавано от привидения; целият Среден свят се беше превърнал в прозрачна пустош, обитавана от призраци.