Преди детският глас да произнесе отговора, Еди го прочете по беззвучно движещите се устни на Сузана: беше лесен като задача, на която някой ти е подсказал решението.
— Големият Блейн — прошепна гласецът. — Големият Блейн е призракът в машината… призракът във всички машини.
Сузана вкопчи пръсти в гърлото си, сякаш искаше да се удуши. В очите й се четеше ужас, но погледът й беше остър и проницателен. Може би гласът й беше познат от миналото, когато цялостната личност Сузана беше изместена от враждуващите помежду си Дета и Одета. Гласчето беше изненадало и нея, но страдалческото й изражение подсказваше, че думите не я изненадваха.
Тя отлично знаеше каква лудост е раздвоява нето на личността.
Обърна се към Еди и промълви:
— Трябва… да… се махнем… оттук. — Ужасът сякаш я беше сграбчил за гърлото. Въздухът свистеше в дихателната й тръба като зимен вятър в комин. — Еди… трябва да… се махнем… оттук Еди…
— Прекалено късно е — заяви печатното гласче. — Големият Блейн се събуди. Знае, че сте тук и идва.
Внезапно лампите започнаха да се включват по двойки и оранжевата им светлина прогони сенките от огромната Гара. Стотици гълъби полетяха и закръжиха във въздуха, без да посмеят да се върнат в гнездата си под покрива.
— Почакай! — извика Еди. — Моля те, почакай.
Във вълнението си беше забравил да натисне бутона, но малкият Блейн го чу и му отговори:
— Не! Не искам той да ме хване! Не искам да ме убие!
Бутонът на разговорното устройство отново потъмня. Светнаха едновременно КОМАНДА и ВХОД. Цветът им не беше розов, а зловещо тъмночервен като на наковалня.
— Кои сте вие? — проехтя гръмовен глас, който прозвуча не само от домофона, но и от всички високоговорители в града, които още функционираха. Разлагащите се трупове на стълбовете се полюшнаха от вибрациите на могъщия глас, сякаш дори мъртъвците искаха да избягат от Блейн.
Сузана се сви в инвалидната количка и с длани запуши уши. Лицето й се беше изопнало от страх, устните й се бяха изкривили в безмълвен писък. На Еди му се стори, че отново е на единадесет и че отново изпитва познатия страх от привидения. Нима от този глас се беше ужасявал, докато с Хенри стояха пред Двореца? Нима го беше очаквал? Не знаеше… но разбираше как се е почувствал Джак, когато е разбрал, че прекалено често се е изкачвал по бобеното стъбло и е събудил великана.
— КАК СЕ ОСМЕЛЯВАТЕ ДА НАРУШАВАТЕ СЪНЯ МИ? НЕЗАБАВНО ОТГОВОРЕТЕ ИЛИ ЩЕ УМРЕТЕ!
Ако не беше споменът за гласчето, Еди нямаше да помръдне и големият Блейн щеше да направи с него същото, което беше сторил с Ардис (или нещо още по-страшно); може би щеше да се вцепени от ужас като заек в дупката си. Гласчето му даде сили да помръдне. Личеше си, че детето е изплашено, и все пак искаше да му помогне.
„Сега трябва сам да си помогнеш — помисли си той. — Щом събуди чудовището, сам се оправяй с него.“
Младежът отново натисна бутона.
— Казвам се Еди Дийн, а това е съпругата ми Сузана. Ние…
Погледна към Сузана, която отчаяно му правеше знаци да продължава.
— Ние търсим Тъмната кула, която се намира на пътя на Лъча. Придружават ни още двама — Роланд от Гилеад и… и Джейк от Ню Йорк. Ние също сме от Ню Йорк. Ако ти…
Прехапа език, за малко щеше да каже: „Ако ти си Големият Блейн…“ В случай, че беше произнесъл фаталните думи, разумното същество щеше да разбере, че бяха чули и друг глас, нещо като призрак в призрака…
Сузана отново му правеше знаци да не спира да говори.
— Ако ти си Блейн Моно… ами… молим, да ни отведеш дотам.
Отдръпна ръка от бутона. В продължение на няколко безкрайни секунди не последва отговор; чуваше се само пърхането на крилете на изплашените гълъби. Когато Блейн отново заговори, гласът му прозвуча само от устройството и се стори на Еди почти като на човек.
— НЕ ПОДЛАГАЙ НА ИЗПИТАНИЕ ТЪРПЕНИЕТО МИ. ВСИЧКИ ВРАТИ КЪМ ОНЕЗИ СВЕТОВЕ СА ЗАТВОРЕНИ. ГИЛЕАД ВЕЧЕ НЕ СЪЩЕСТВУВА, А ВСИЧКИ ОНЕЗИ, КОИТО НАРИЧАХА СТРЕЛЦИ, СА МЪРТВИ. ОТГОВОРИ КОИ СТЕ ВИЕ. ДАВАМ ТИ ПОСЛЕДНА ВЪЗМОЖНОСТ.